Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Когато малко по-късно отидох при Елстир, в първия миг ми се стори, че госпожица Симоне не е в ателието. Там седеше наистина едно момиче с копринена рокля и без шапка, но нито чудната му коса, нито носът, нито тенът ми бяха познати и в тях не откривах изградения от мен самия образ на младата колоездачка, разхождаща се край морето с малка шапчица на глава. И все пак това бе Албертин. Само че, дори когато бях сигурен вече, не й обърнах внимание. Когато в ранната си младост, попаднем на светско събиране, собственият ни живот сякаш секва, ставаме други хора, всеки салон е нова вселена, в която, подчинени на закона на друга душевна перспектива, насочваме вниманието си към хората, танците, играта на карти, сякаш те винаги ще имат значение за нас, а всъщност ще ги забравим още на следващия ден. Принуден, за да мога да разговарям с Албертин, да следвам път, неначертан от мене, да се спра най-напред пред Елстир, да мина край други гости, на които той ме представяше, после край бюфета, където ми предложиха и изядох кейк с ягоди, като междувременно изслушах, застанал неподвижно, музикалната пиеса, която почнаха да изпълняват. Оказа се, че отдавам еднакво значение на всички тези различни дейности, както на запознаването ми с госпожица Симоне, което бе просто една от тях, сякаш съвсем бях забравил, че няколко минути преди това то бе единствената цел на идването ми. Впрочем не е ли така и във всекидневния ни живот с истински щастливите ни изживявания или с големите нещастия, които ни сполитат? Получаваме сред други хора благоприятен или убийствен отговор от любимата, очакван цяла година. А сме принудени да продължим да разговаряме, мислите прииждат една след друга, образуват повърхност, под която едва-едва в отделни мигове се надига глухо споменът — по-дълбок, но по-малък по площ, — че ни се е случило нещастие. Ако не е било нещастие, а щастие, може чак след няколко години да си спомним, че най-важното събитие в интимния ни живот е станало, без да сме имали време да му отделим малко повече внимание, почти без да сме го осъзнали, например когато сме били на светски прием, на който при това сме отишли само с надеждата, че то ще се осъществи.

Когато Елстир ме повика, за да ме запознае със седналата малко по-далече Албертин, най-напред доядох еклера и помолих стария господин, с когото се бях запознал и комуто предложих розата от ревера си, защото я бе харесал, да ми разкаже за панаирите в Нормандия. Това не ще рече, че последвалото запознанство не ми достави удоволствие и не ми се стори много важно. Естествено чак по-късно истински се зарадвах, когато се прибрах в хотела и останал отново сам, бях пак предишният човек. С удоволствията ни е както със снимките. В присъствие на любимото същество вземаме само негатив, по-късно, прибрали се в дома си, го проявяваме, когато имаме на разположение вътрешната тъмна камера, чийто вход е „зазидан“, докато сме с други хора.

Вярно е, че няколко часа по-късно осъзнах истински удоволствието, но затова пък мигновено си дадох сметка колко важно бе за мен това запознанство. Когато ни представят някому, макар още в същия миг да се чувствуваме някак отличени и снабдени с „чек“ за бъдещи радости, до който сме се домогвали със седмици, все пак ни е ясно, че получаването му слага край не само на мъчителните усилия (това не може да не ни е приятно), но и на съществуването на едно създание, претворено от въображението ни, възвеличено от тревожните ни опасения, че никога няма да можем да се запознаем с него. В момента, когато името отеква в устата на представящия ни човек, особено ако той, както Елстир в случая, го обгражда с допълнителни хвалебствия, този обреден миг, сходен с мига, когато в някоя феерия добрият дух заповядва на дадено действуващо лице мигновено да се преобрази в друго, жената, до която сме копнели да се доближим, изчезва. Пък и как би могла да остане същата, щом само защото е принудена да насочи вниманието си към името ни и да го спре върху самите нас, в очите й, довчера безкрайно далечни (струвало ни се е, че собствените ни очи, блуждаещи, непокорни, отчаяни, разсейващи се, никога няма да ги срещнат), съзнателният поглед, неузнаваемата мисъл, които сме търсили, като по чудо и същевременно съвсем естествено са изместени от собствения ни образ, изрисуван сякаш в дъното на усмихващо ни се огледало? Ако въплъщението ни в нещо, което ни се е струвало възможно най-различно от нас, най-много изменя съществото, с което току-що сме се запознали, външният му облик си остава все още доста неясен и можем да гадаем дали ще се окаже бог, маса, легенда. Но чевръсти като ваятелите с восък, които за пет минути изработват пред очите ни бюст, щом непознатата произнесе няколко думи, те ще уточнят външния й облик и ще му придадат нещо окончателно, изключващо всички хипотези, нахвърлени от желанието и въображението ни предния ден. Може би и преди да дойде на това матине, Албертин не беше за мен вече само призрак, мяркащ се в съзнанието ми, какъвто си остава случайно срещнатата жена, за която не знаем нищо и едва сме различили чертите й. Роднинските й връзки с госпожа Бонтан бяха вече ограничили вълшебните ми догадки, като затвориха една от посоките, в които можеха да се разгръщат. Колкото повече се приближавах до девойката и я опознавах, опознаването се извършваше чрез умаляване, всичко, създадено от въображението и възприятието ми, биваше замествано от понятие с много по-малка ценност, понятие, към което се прибавяше наистина нещо равностойно в живота на сумата, която дават акционерните дружества, след като се изплати първата акция, сума, наричана от тях „проценти“. Името и роднините й очертаха първата граница на предположенията ми. Милото й държане, докато, застанал съвсем близо до нея, отново забелязах малката бенка под окото, бе още един граничен камък. Учудих се най-сетне и от честото използуване на наречието „съвършено“ вместо „съвсем“, докато говореше за двама души и каза: „Тя е съвършено луда, но все пак миличка“ и „Това е съвършено необикновен и съвършено отегчителен мъж.“ Макар тази употреба да не е особено приятна за слуха, тя говори за известна степен на цивилизованост и култура, каквато не предполагах у вакханката на велосипед, оргийната муза на голфа. Независимо от тази своя първа метаморфоза, Албертин се промени още много пъти в моите очи. Качествата и недостатъците на даден човек, разположени на преден план върху лицето му, се подреждат съвсем другояче, ако го погледнем под друг ъгъл, както паметниците в някой град, пръснати в права линия, се нанизват един зад друг в дълбочина от друга гледна точка и изглеждат различни по големина. Преди всичко Албертин ми се стори доста стеснителна, а не невъзмутима. Стори ми се по-благовъзпитана, а не нагла, ако съдех по епитетите, които залепи на всички момичета, за които я заговорих: „Тя има лоши маниери“, „Тя има смешни маниери“, и освен това най-много привлече вниманието ми доста възпаленото й, неприятно наглед слепоочие, а не странният поглед, който все си спомнях дотогава. Но това бе просто вторият й образ, имаше и други, които сигурно щях да открия постепенно. Така че само като отстраним не без известно лутане грешките на първоначалното си зрително възприятие, можем да стигнем до точно опознаване на някое същество, ако такова опознаване е възможно. Всъщност то е невъзможно, защото, докато изправяме грешките на възприятието си, самият обект, тъй като не е безжизнен, се променя от своя страна, ние се опитваме да го настигнем, той се отмества и когато най-накрая си въобразяваме, че го виждаме ясно, оказва се, че сме успели да доловим отчетливо предишните му превращения, които вече не му приличат.