Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Споменах вече, че веднъж Албертин ми се стори не такава както в другите дни и като че ли всеки път я виждах различна. Но в този момент разбрах, че някои изменения във външния вид, в значимостта и величината на даден човек могат да се дължат и на променливите ни душевни състояния, които се изпречват между нас и него. В това отношение най-важна роля играе увереността (тази вечер поради увереността, че ще се запозная с Албертин, а после поради разсейването на същата увереност в интервал от няколко секунди девойката почти изгуби каквато и да е стойност за мен, а после ми стана безкрайно скъпа). Няколко години по-късно сигурността, а после изчезването на сигурността, че Албертин ми е вярна, доведоха до аналогични изменения.

Безспорно още в Комбре бях установил как стихва или се разраства в зависимост от часовете на деня, както и от двете душевни модалности, между които се люшкаше чувствителността ми, тъгуването по майка ми, така незабележимо целия следобед, както лунната светлина, докато грее слънце, и обсебващо изцяло с идването на нощта тревожната ми душа, измествайки заличените още пресни спомени. Този ден обаче, когато видях, че Елстир се разделя с девойките, без да ме запознае с тях, си дадох сметка, че различната значимост в нашите очи на някое удоволствие или огорчение не се дължи само на редуването на тези две душевни състояния, но и на изместването на някои неосъзнати от нас убеждения, поради които смъртта например ни става безразлична, защото те я заливат с нереална светлина, а ни се струва особено важно да отидем на някоя музикална вечер, която би загубила цялото си очарование, ако при съобщението, че ще ни гилотинират, внезапно се разсее внушението, придаващо й блясък. Вярно е, че нещо в мен знаеше за ролята на този род самовнушение, волята, но тя знае напразно това, ако умът и чувствата ни продължават да бъдат в неведение. Те са искрени, когато вярват, че искаме да скъсаме с любовницата си, и само волята ни знае, че държим на нея, защото те са затъмнени от увереността ни, че само след миг пак ще бъдем с нея. Разсее ли се обаче тази увереност, узнаят ли те ненадейно, че любовницата ни е заминала завинаги, умът и чувствата ни, загубили предишната си нагласа, направо обезумяват и нищожната радост, която ни носи любимата, добива исполински размери.

Променливост на увереността ни, но и немощ на любовта, която съществува предварително, подвижна, и се спира на образа на някоя жена просто защото тя е недостижима. От този миг мислим не толкова за жената, която си представяме смътно, а как да я опознаем. Занизват се тревожни изживявания и те са достатъчни, за да съсредоточат върху нея любовта ни, макар самият обект да ни е почти непознат. Любовта ни става необхватна, не се замисляме колко малко място заема в нея жената от плът и кръв. А ако внезапно, както в мига, когато Елстир се спря с девойките, безпокойството и тревогата ни се стопят, понеже именно в тях е цялата ни любов, тутакси имаме чувството, че тя е отлетяла именно докато най-сетне държим в ръце плячката, чиято реална цена досега не ни е занимавала много. Какво познавах аз от Албертин? Един-два нейни профила на фона на морето, безспорно не така красиви като жените на Веронезе, които би трябвало да предпочета, ако се подчинявах на чисто естетически съображения. А можех ли да имам други, щом, след като бе изчезнала тревогата, бяха останали само безмълвните профили и не притежавах нищо друго? Откакто бях зърнал Албертин, всеки ден си мислех какво ли не за нея, водех мислено разговор с жената, която наричаха Албертин, приписвах и въпроси, отговори, мисли, действия и в безкрайната поредица от въображаеми Албертини, сменящи се в мен всеки час, действителната Албертин, зърната на плажа, заемаше само челното място, както създателката на някоя роля, звездата, участвува само в първите няколко представления на дълго време неслизащата от сцената пиеса. Тази Албертин бе само силует, всичко, наслоено върху нея, бе мой придатък: собственият ни принос в любовта е много по-голям — макар само в количествено отношение — от онова, което идва от любимото същество. И това важи и за най-пълноценната любов. Някои любовни увлечения не само възникват, но и се подхранват от съвсем малко нещо, дори и тези, при които плътското желание е утолено. Бившият учител по рисуване на баба имал от някаква своя невзрачна любовница дъщеря. Малко след раждането на детето майката умряла и учителят по рисуване така тъгувал по нея, че не живял дълго след това. През последните месеци на живота му баба и няколко дами от Комбре, които никога дори не намекнали пред него за тази жена, с която, между другото, той не живеел открито, а и връзката му не била продължителна, намислили да обезпечат момиченцето и да съберат помежду си пари за пожизнена рента. Предложението изхождало от баба, някои нейни приятелки си правели оглушки: дали това момиче представлява интерес и дали действително е дъщеря на мъжа, който се мислел негов баща, нима можели да бъдат сигурни с жена като майката? Най-сетне се решили. Момиченцето дошло да им благодари. Било грозно и така приличало на стария учител по рисуване, че разсеяло всяко съмнение. Тъй като само косите му били хубави, една дама казала на бащата, който го довел: „Какви чудни коси има“. Като си помислила, че порочната майка е мъртва, а учителят полужив, баба сметнала, че няма нищо страшно, ако намекне за миналото, което всички се престрували, че не знаят, и добавила: „Сигурно е по наследство. Майка й ли имаше такива красиви коси?“ — „Не зная — отвърнал наивно бащата, — виждал съм я само с шапка.“