Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Макар с основание да се казва, че няма напредък и откритите в изкуството, а само в науката, че всеки творец почва отначало за своя сметка и затова индивидуалното му усилие не може да бъде нито подпомогнато, нито спънато от нечие друго, все пак не може да се отрече, че доколкото изкуството открива известни закони, щом веднъж те бъдат популяризирани от индустрията, то губи ретроспективно част от оригиналността си. След началните стъпки на Елстир ние имахме възможност да видим „прекрасни“ снимки на пейзажи и градове. Ако се опитаме да уточним какво съдържание влагат любителите в този епитет, ще видим, че с него обозначават необичайния облик на познат предмет, различен от аспектите му, с които сме свикнали, необикновен и същевременно правдив и именно затова двойно по-силно въздействуващ, защото ни смайва, нарушава привичките ни и същевременно ни заставя да се вглъбим в себе си, напомняйки ни нещо бегло зърнато. Някоя от тези „великолепни“ снимки илюстрира например един закон на перспективата и ни показва катедрала, която сме свикнали да виждаме посред града, заснета този път от специално подбрано място, откъдето изглежда тридесет пъти по-висока от къщите и надвиснала над реката, макар всъщност да е далеч от нея. Стремежът на Елстир да не представя нещата такива, каквито знае, че са, а в зависимост от зрителните измами, присъщи на първоначалните ни възприятия, го бе довел до подчертаване на законите на перспективата, които по негово време правеха по-силно впечатление, защото изкуството първо ги бе открило. Някоя река поради завой в течението си или някой залив поради привидното сближаване на стръмните му брегове издълбаваха сякаш сред равнината или планината плътно затворено околовръст езеро. В един изглед от Балбек в горещ леден ден вдадената в сушата вода изглеждаше заградена със стени от розов гранит, сякаш не е морето, започващо по-далеч. Само чайките, витаещи над онова, което се струваше на зрителя камък, и вдъхващи свежестта на водата, загатваха, че е все океанът. Същото платно разкриваше и други закони: лилипутските изящни бели платна например в подножието на високия стръмен бряг, напомнящи заспали пеперуди, и някои контрасти между дълбоката сянка и бледата светлина. Елстир така живо се интересуваше от играта на сенките, станала също вече банална поради фотографията, че по-рано охотно рисуваше истински миражи: замък с щръкнала над него кула се превръщаше в съвсем кръгъл замък с две кули — едната отгоре, а другата отдолу, обърната обратно, било защото изключително ясният слънчев ден придава на отразената във водата сянка плътност и блясък на камък, било защото сутрешната мъгла прави камъка безплътен като сянка. Пак така отвъд морето, зад гористия пояс, почваше друго море, порозовяло от залеза, и то бе всъщност небето. Светлината, изобретяваща сякаш нови твърди тела, изтикваше кораба, върху който падаше, зад другия, останал в сянка, и раздипляше като кристална стълба плоската всъщност морска повърхност, пречупена от утринните лъчи. Река, течаща под мостовете на град, бе нарисувана от такава гледна точка, че изглеждаше разчленена — тук разстлана в езеро, там източена в тънка струя, а другаде прекъсната от изпречилия се пред нея горист хълм, където вечер гражданите търсят прохлада. И ритъмът на обърнатия наопаки град бе осигурен само от непреклонните вертикални камбанарии, които не се възвисяваха, а по-скоро с отвеса на тежестта си отмерваха такта като в триумфален марш и внушаваха респект на смътно различимите в мъглата скупчени под тях къщи, застроени една над друга покрай размитата, разпокъсана река. А върху скалистия бряг или в планината (тъй като първите творби на Елстир бяха от времето, когато пейзажите се разкрасяваха с човешко присъствие) пътят, кажи-речи, човешки елемент в природата, беше подложен, също както реката или океанът, на игрите на перспективата. И ту планинският хребет, пръските на водопад или морето прекъсваха трасето му, видимо за пътника, но не и за нас, и малкото човече със старомодни дрехи, залутано в пустошта, често изглеждаше спряло пред пропаст, защото пътеката, по която вървеше, свършваше там, ала триста метра по-високо в боровата гора с успокоено сърце и умилен поглед съзирахме отново гостоприемната за стъпките му тясна бяла песъчлива ивица, чиито междинни извивки покрай водопада и залива бяха скрити за погледа ни от планинския хребет.

Стремежът на Елстир да се отърси налице с действителността от всичките си умозрителни построения заслужаваше още повече възхищение, защото този човек, който съзнателно ставаше невеж, преди да почне да рисува, и от честност забравяше всичко — та нали онова, което знаем, не е наше, — се отличаваше именно с изключителна култура.