Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Но може би все още най-много ми се искаше да се запозная с момичето с възрозово лице и зелени очи. Впрочем, която и от тях да предпочитах да срещна в даден ден, останалите ми стигаха, за да ме развълнуват, а желанието ми, дори местещо се от една на друга, успяваше, както в първия ден неясното ми впечатление, да ги обедини, да ги превърне в мъничкия отделен свят с общо съществуване, който те навярно се стремяха да създадат, и ако се сприятелях с някоя от тях, бих проникнал подобно на изтънчен езичник или правоверен християнин сред варварите — в подмладяващата им среда, където царяха здраве, безгрижие, сладострастие, жестокост, липса на интелектуални интереси и жизнерадост.

Разказал бях на баба за срещата ми с Елстир и тя се радваше, че приятелството с него може да ме обогати интелектуално, но според нея бе грозно и невъзпитано, че досега не съм се отзовал на поканата му. Ала аз мислех само за малката тайфа и понеже не бях сигурен кога точно ще се появи на дигата, не смеех да се отдалеча. Баба се чудеше и на елегантността ми, защото внезапно си спомних за костюмите, останали досега на дъното на куфара ми. Всеки ден ги сменях и дори писах в Париж да ми пратят нови шапки и нови връзки.

Животът в курортно градче като Балбек придобива голямо допълнително очарование, ако лицето на хубаво момиче, продавачка на миди, на банички или цветя, ярко обагрено във въображението ни, е ежедневна цел още от сутринта на безделните светли дни, прекарвани на плажа. Макар празни, тогава те протичат бързо като работни дни и насочени като стрелки, намагнетизирани, леко повдигнати към близкия миг, мига, когато, докато купуваме суха паста, рози, амонити, се любуваме на багрите на женското лице, чисто като на цвете. Но поне с тези млади продавачки човек може да разговаря и това спестява на въображението ни усилието да измисля другите им черти извън тези, които открива зрителното възприятие, да възсъздава живота им, да си го представя много по-обаятелен, както когато гледаме портрет. И главно, разговаряйки с тях, узнаваме къде и кога можем да ги срещнем отново. А съвсем не беше така с момичетата от малката компания. Тъй като навиците им ми бяха неизвестни, не ги ли видех някой ден, се питах, без да зная причината дали тя не е точно определена, дали не се появяват през ден или в зависимост от времето, или има дни, когато изобщо не идват. Предварително си представях, че съм се сприятелил с тях и ги питам: „Защо не дойдохте еди-кога си? Ах, вярно, ами защото беше събота, а никога не идваме в събота, защото…“ Ако поне всичко беше така просто и бе достатъчно да зная, че в безрадостната събота няма защо да ги чакам, можех да обходя надлъж и нашир плажа, да седна до витрината на сладкаря, да се преструвам, че ям еклер, да вляза при търговеца на сувенири, да дочакам часа за къпане в морето, концерта, прилива, залеза, нощта, без да зърна желаното ято девойки. Но този съдбоносен ден не беше може би само един. Не беше може би непременно събота. Може би някакви атмосферни условия оказваха влияние или нямаха никакво значение. Колко търпеливи, но не и спокойни наблюдения са необходими за привидно произволните движения на тези непознати светове, преди да се уверим, че не сме се заблудили от някои съвпадения, че не сме се излъгали в предвижданията си, преди да открием безспорните закони на тази любовна астрономия, установени с цената на мъчителни опити! Ако някога си спомнех, че в този ден на седмицата не съм ги виждал, и си кажех, че няма да дойдат, че е излишно да стоя на плажа, тъкмо тогава ги виждах, затова пък именно в деня, за който бях изчислил (предполагайки, че повторното появяване на съзвездието им се подчинява на известни закони) че трябва да бъде присъствен ден, те не идваха. Скоро към първата ми несигурност — дали ще ги видя, или не в даден ден — се прибави и друга, по-тревожна, дали изобщо ще ги видя някога, защото не знаех дали не възнамеряват да заминат за Америка, или да се приберат в Париж. Това бе достатъчно, за да се влюбя в тях. Може да си увлечен по някоя жена. Но за да се отприщи мъката, усещането за непоправимото, тревогата, подготвящи пътя за любовта, необходимо е — и по-скоро това, отколкото самата жена, се явява целта, към която трескаво се стреми нашата страст — да я грози неосъществяване. Така възникваха вече движещите сили, едни и същи при всяка следваща любов, които могат да се проявят (но в такива случаи по-скоро в големите градове) спрямо някоя работничка, чийто почивен ден не знаем и се страхуваме, че няма да я видим на излизане от ателието, сили, които се възобновяваха при всяко мое увлечение. Може би те са неразделни от любовта. Може би всичко, което е било присъщо на първото ни увлечение, се прибавя към следващите, благодарение на спомен, внушение или навик, и придава нещо общо на различните им аспекти през по-късните периоди на живота ни.