Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Повечето от тях не бяха точно онези негови картини, които най-много ми се искаше да видя — творбите от първия и втория му маниер, както пишеше в едно английско художествено списание, оставено върху масата във фоайето на гранд-хотела, митологичния и японския, и двата чудесно представени, пак според това списание, в колекцията на госпожа дьо Германт. Естествено в ателието му имаше преди всичко морски пейзажи, рисувани тук, в Балбек. Успях обаче да доловя, че очарованието на всеки от тях бе в претворяването на изобразените обекти, аналогично на метафората в поезията, и ако бог отец бе създал нещата, дарявайки им имена, Елстир ги пресъздаваше, като им ги отнемаше или им даваше други. Имената, обозначаващи предметите, винаги съответствуват на чуждо на истинските ни възприятия умозрително понятие, което ни принуждава да отстраним от тях всичко онова, което то не включва.

Понякога от прозореца ми в Балбек, когато дръпвах завесите, закриващи светлината, или вечер, докато чаках Сен-Лу да ме отведе със себе си, ми се случваше да взема поради игра на светлината някоя по-тъмна част на морето за далечния бряг или да се любувам на някоя синя течна площ, без да ми е ясно дали е море или небе. Умът ми установяваше много скоро границата между двете, заличена от възприятието ми. Така в Париж ми се счуваше от спалнята ми спор, едва ли не улично стълкновение, преди да свържа шума с реалната му причина — например приближаваща се с трополене кола — и чак тогава да отстраня острите и нестройни крясъци, които ухото ми действително бе чуло, но разсъдъкът ми знаеше, че не могат да бъдат предизвикани от колелата. Творчеството на Елстир отразяваше редките мигове, когато виждаме природата такава, каквато е, поетична. Една от най-честите метафори в морските му пейзажи в този момент беше заличаването на всяка граница при съпоставяне на земята с морето. Това сравняване, безмълвно и неуморно повтаряно в една и съща картина и въвеждащо в нея многолико и мощно единство, бе причината (понякога неясно осъзната) за възторга на някои любители на живописта на Елстир.

Така например в една картина, изобразяваща пристанището на Наркетюи, пейзаж, завършен съвсем наскоро, който дълго разглеждах, Елстир бе подготвил за такава метафора съзнанието на зрителя, като бе използувал за малкото градче изразни средства, прилагани за морето, а за морето, напротив, такива, с които се рисува градски пейзаж. Било защото къщите скриваха част от пристанището и дока или дори самото море, навлязло като залив в сушата, както често се случва в балбекския край, от другата страна на издадения нос, върху който бе построено градчето, над покривите стърчаха — като комини, или камбанарии — мачти, превръщащи корабите в нещо градско, изградено върху сушата, впечатление, засилено от лодките, закотвени край вълнолома, но така плътно една до друга, че не можеха да се разграничат ръбовете им, нито ивицата вода помежду им, затова рибарската флотилия беше като че ли по-малко свързана с морето, отколкото например църквите на Крикбек в далечината върху една иреална и мистична картина: заобиколени отвред с вода, без да се вижда градът, те се подаваха сякаш из вълните сред слънчев и воден прах, изваяни от алабастър и пяна и опасани от разноцветна дъга.

На преден план, на плажа, художникът е съумял да приучи окото да не разпознава точната граница, абсолютната демаркационна линия между сушата и океана. Хората, тласкащи лодките в морето, бягаха и по вълните, и по мокрия пясък, отразяващ като водна повърхност плавателните съдове. Самото море се надигаше неравномерно върху платното, следвайки неравния бряг, нарязан още повече поради перспективата, така че някой кораб в открито море, полузатулен от издадените напред сгради на арсенала, сякаш плаваше посред града. Жените, ловящи раци в скалите, заобиколени от вода на онова място от плажа, където двата края на полуобръча от скали, ограждащи залива, се снижават до морското ниво, оставяха впечатлението, че се намират в морска пещера, зейнала под лодките и вълните, незалята като по чудо посред отдръпналите се встрани водни талази. Цялата картина напомняше пристанищата, в които морето навлиза в сушата, а самата суша със земноводните си обитатели е, кажи-речи, море, така че навред напираше могъществото на морската стихия и край скалите, в началото на вълнолома, където морето бе бурно, по усилията на моряците и по наклонените под остър ъгъл лодки спрямо невъзмутимите отвесни скали на склада, църквата и градските къщи (с прибиращите се или тръгващи на риболов мъже) се чувствуваше, че лодкарите препускат с мъка по водата като върху буен и бърз кон, който при скоковете си би ги хвърлил от гърба си, ако не са достатъчно ловки. Група любители на морски разходки тръгваха весело с една лодка, разтърсвана като бричка. Жизнерадостен, но същевременно внимателен моряк я управляваше като с юзди и насочваше лудешкото платно, всеки пасажер стоеше здраво на мястото си, за да не натежи на една страна и да се преобърнат, и лодката се носеше така по слънчевата шир към сенчестите падини, спускайки се стремглаво по стръмните вълни. Чудна утрин въпреки неотдавнашната буря. И все още се долавяше мощният напор, на който устояваха запазващите равновесие неподвижни лодки, радващи се на слънцето и ведрината в онази част на морето, където то бе така спокойно, че отраженията им във водата бяха едва ли не по-плътни и по-веществени от самите тях, превърнати в изпарения, под въздействие на светлинен ефект и застъпващи се една друга поради перспективата. Или по-скоро не би могло да се говори за различни части на морето. Между тях имаше такава разлика, както между подаващата се из водите църква и корабите зад града. Интелигентният зрител миг по-късно сливаше в една и съща стихия това, което тук бе черно като в буря или по-нататък съвсем еднакво по цвят с небето и лъскаво като него, а там побеляло от слънце, мъгла и пяна и така плътно, така сходно със сушата, така заградено от къщи, че извикваше представа за павирано шосе или заснежено поле, по което с уплаха виждах да стърчи отвесно кораб, изваден на сухо, отърсващ се от водата като кола прекосила брод, но само след миг, щом зърнеш по високата неравна твърд люлеещи се лодки, разбираш, че това е все морето, едно и също в различните си аспекти.