Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Елстир седна на нашата масичка, но колкото и да се опитвах да върна нещо в разговора нещо за Суан, той нищо по тази тема не отговори. Аз реших, че той не го познава. Но ме покани в своето балбекско ателие — без да покани Сен-Лу, — където, струва ми се, не би могла да има достъп без препоръка от Суан, бидейки в дружески отношения с Елстир (ние сме склонни да подценяваме значимостта на ролята, която безкористните чувства играят в живота) и колко бях задължен от няколко казани от мен думи, от които Елстир направи извод, че обичам изкуството. Той беше дотолкова по-любезен с мен, отколкото със Сен-Лу, доколкото любезността на Сен-Лу беше по-висока от приветливостта на някой дребен буржоа. В сравнение с вниманието на един голям художник любезността на един благородник, колкото и да е обаятелна, изглежда театрална, престорена. Сен-Лу се стараеше да се хареса, Елстир обичаше да дава, да се раздава. Той би дал с радост всичко, което притежаваше — идеи, творби и другите неща, които ценеше много по-малко, — на човек, който би го разбрал. Но по липса на поносима среда около себе си живееше уединено, проявяваше необщителност, която за светските хора беше поза и лошо възпитание, за властта — неблагонадеждност, за съседите — лудост, а за роднините му — себичие и горделивост.

И навярно отначало той си е мислел с удоволствие, дори в усамотението си, че посредством творбите си се обръща от разстояние към хората, които не са го оценили или са го оскърбили, и че те ще си съставят по-добро мнение за него. Може би тогава е живеел сам не от равнодушие, а от любов към другите хора, и както аз се бях отказал от Жилберт, за да изглеждам някой ден по-привлекателен в нейните очи, той предназначаваше творчеството си за някои хора като един вид връщане към тях, при което те ще го обикнат, ще му се възхищават и ще разговарят за него, без да го виждат отново. Отказът ни от нещо — независимо дали става дума за болен, за монах, за човек на изкуството или за герой — невинаги е цялостен още в началото, когато вземаме решение с предишната си душа, преди да сме изпитали върху себе си неговото въздействие. Но дори ако е искал да твори за няколко души, докато е бил отдаден на творчеството си, той е живял за себе си, далеч от обществото, към което бе станал безразличен; свикнал със самотата, той я бе обикнал, както се случва с всичко по-значимо: отначало се плашим, защото чувствуваме, че то е несъвместимо с по-незначителните неща, на които държим и от които то не толкова ни лишава, колкото ни откъсва. Докато не сме го опознали, единствената ни грижа е да разберем доколко можем да го съгласуваме с някои удоволствия, които престават да бъдат удоволствия, след като го опознаем.

Елстир не се задържа дълго на масата ни. Възнамерявах да отида в ателието му още същата седмица, но на следващия ден отидохме с баба до края на дигата към скалистия бряг на Канапвил и на връщане, на ъгъла на една перпендикулярна на плажа уличка, се разминахме с едно момиче със стикове за голф в ръка, което, навело глава като добиче, подкарано против волята си към обора, крачеше пред една властна особа, вероятно неговата или на някоя негова приятелка „англичанка“, която приличаше на портрета „Джефри“ от Хогарт, с толкова червено лице, сякаш любимото й питие беше не чай, а по-скоро джин, с посивели, но гъсти мустаци и полепнал по тях тютюн. Девойката пред нея приличаше на момичето от малката тайфа с неподвижното бузесто лице и засмени очи под черното кепе. И то носеше черно кепе, но ми се стори по-хубаво от другото, с по-прав нос и по-широки и месести ноздри. Освен това — онова момиче ми се бе сторило гордо и бледо, а това приличаше на укротено дете с розово лице. И все пак, тъй като тикаше подобно колело и носеше пак ръкавици от еленова кожа, реших, че може би го виждам различно, защото го гледам под друг зрителен ъгъл и друга обстановка. Малко вероятно бе в Балбек да има още едно момиче с толкова подобно все пак лице и със същите особености в облеклото. То хвърли бърз поглед към мен. Следващите дни, когато виждах малката компания на плажа, а и по-късно, когато се запознах с целия й състав, никога не добих пълната увереност, че коя да е от девойките, дори тази, която най-много й приличаше, девойката с колелото, бе същата, която видях вечерта на ъгъла на онази улица в края на плажа и която почти не беше, но все пак беше малко по-различна от участничката в шествието на дигата.

Още този следобед, макар предишните дни мисълта ми да беше заета главно с високото момиче, почнах да обръщам внимание и на момичето със стиковете за голф, предполагаемата госпожица Симоне. Тя често се спираше посред другите и принуждаваше приятелките си — ползуваше се явно с авторитет — също да спрат. Така я виждам и сега, спряла за миг, с блестящи очи под черното кепе, откроена като на екран върху морето зад нея и отделена от мен от прозрачно лазурно пространство — изтеклото оттогава време, — първоначален образ, съвсем изтънял в паметта ми, желан, търсен, после забравен и отново намерен, образ, който често съм проектирал в миналото, за да мога да кажа за девойката в стаята ми: „Това е тя!“