Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Най-сетне виждах ясно: два часът следобед! Позвънявах и тутакси отново се унасях в сън, този път сигурно неизмеримо по-продължителен, ако съдех по усещането на отмора при събуждането и по впечатлението, че е изминала безкрайно дълга нощ. А ме събуди Франсоаз, влязла след повикването ми. Този втори сън, сторил ми се по-дълъг от първия, бе траял само половин минута.

Баба отваряше вратата ми и аз я питах за семейство Льогранден.

Слабо би било, ако кажа, че спокойствието и здравето се бяха върнали при мен — те не само бяха далеч от мен предната вечер, но и цялата нощ трябваше да се боря срещу течението, — сега ги усещах до себе си, нещо повече, те бяха вътре в мен. Мислите ми още веднъж бяха заели местата си в определени, все още болезнени точки в изпразнената ми глава, която един прекрасен ден щеше да се пръсне и завинаги да ги изгуби, и пак подновяваха съществуването си, което, уви, досега не бяха съумели да оползотворят. Още веднъж се бях избавил от една безсънна нощ, от потопа и от крушението на нервните кризи. Не се плашех вече от всичко онова, което ме застрашаваше предната вечер, когато не си бях дал отдих. Пред мен се разкриваше нов живот; без да се помръдна, защото все още се чувствувах отпаднал, макар добре разположен, аз се наслаждавах с радост на умората си. Тя бе разединила и разчупила костите на краката и на ръцете ми, усещах ги струпани пред мен, готови да се съединят отново, и аз щях да ги върна по местата им само като запея като архитекта от баснята.

Изведнъж си спомних младата блондинка с тъжно лице от ресторанта в Ривбел, която бе спряла за миг поглед върху мен. Същата вечер много други ми се бяха понравили, но сега тя единствена изплува от глъбините на паметта ми. Струваше ми се, че съм й направил впечатление, очаквах някой келнер от Ривбел да ми съобщи нещо от нейно име. Сен-Лу не я познаваше и смяташе, че е порядъчна. Трудно би било да я видя, да се срещам редовно с нея, но бях готов на всичко, за да го постигна, мислех само за нея. Философията се занимава често със свободата и необходимостта на действията ни. Едва ли има по-малка проява на свободна воля от случаите, когато съзнанието е в покой и някаква подемна сила, потискана, докато то е дейно, изтиква нагоре отделен спомен, изравнен с другите дотогава под натиска на разсеяността, и той изплува на повърхността, защото, без да си даваме сметка, включва в себе си повече очарование, отколкото другите и това ни става ясно цяло денонощие по-късно. А може би същевременно няма и по-свободен волеви акт, защото все още не е свързан с привичка, с онзи вид умствена мания, която съдействува в любовта за безспирното възраждане на само един-единствен човешки образ.

Това се случи точно на другия ден, след като бях видял прекрасното шествие на девойките на фона на морето. Разпитах няколко летовници от хотела, които почти всяка година идваха в Балбек. Не можаха да ме осведомят. Една снимка по-късно ми обясни защо. Кой би могъл да познае в тези момичета, едва-що, но все пак излезли вече от възрастта, когато се променяме така коренно, безформената и пленителна, още съвсем детска само до преди няколко години група момиченца, насядали в кръг върху пясъка край някоя палатка? Неясно бяло съзвездие, в което дори и да различахте две по-блестящи очи, лукаво личице, руси коси, тутакси бихте ги отново загубили и слели едни с други сред разплутата млечнобяла мъглявина.

Сигурно в тези още не много далечни години не впечатлението от групата, както за мен предния ден, когато тя за пръв път изникна пред очите ми, а самата група бе забулена в неяснота. Тогава тези деца са били още много малки, а в този първичен стадий на развитие, когато личността не е наложила още своя отпечатък върху лицето на всяко от тях, подобно на първичните организми, при които индивидът не съществува сам за себе си, а като част на колонията полипи, те са се притискали едно до друго. От време на време някое е събаряло на земята съседчето си и тогава луд смях — единствена проява на личен живот — е разтърсвал едновременно всичките, като заличавал и смесвал неопределените им разкривени лица в един-единствен искрящ и тръпнещ грозд. На старата снимка — те ми я подариха по-късно и аз я запазих — детската им компания се състои вече от същия брой фигуранти, както по-късно девическото им шествие. Чувствува се, че още тогава са образували на плажа своеобразно петно, привличащо погледите, но е невъзможно да се разпознаят поотделно освен с известно умствено усилие, като се отчетат всички възможни метаморфози през юношеството до предела, когато окончателните форми предявят права на друга личност, която също трябва да отъждествим и чието красиво лице, понеже съвпада с високия ръст и къдравите коси, е било може би някога разкривената сърдита гримаса на снимката. И тъй като поради големите промени за толкова кратко време физическите отличителни белези на всяка девойка бяха много несигурен критерий, а освен това общите им едва ли не колективни черти са били ярко изявени още тогава, понякога и на най-добрите им приятелки се случваше да ги сбъркат една с друга на тази снимка и в крайна сметка съмнението можеше да се разсее само благодарение на някой придатък в облеклото, който една от тях бе сигурна, че е носела, за разлика от другите. Още от онези дни, така различни от деня, когато ги видях на дигата, така различни, но и така близки — те пак избухваха лесно в смях, както можах да се убедя предния ден, само че не на пресекулки и почти безпричинно като децата, спазмодично разтоварване, заставящо ги час по час да навеждат рязко глави, подобно на лелките във Вивон, които се пръсваха и изчезваха, за да се съберат пак там след миг. Сега лицата на девойките се владееха, очите им бяха устремени към преследваната цел и само защото първото ми впечатление беше колебливо и плахо, можах да слея, както бяха сторили някогашният им смях и старата снимка, в неразграничимо цяло спорите, придобили днес индивидуален облик и откъснали се от бледата мадрепора.