Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Няколко часа по-късно в залата, където естествено сервираха вечерята, запалваха лампите, макар навън да бе още светло и посетителите виждаха пред себе си в градината редом с дървените беседки, прибулени в здрача като бледи вечерни призраци, беседките от жив плен със синкаво зеленикави клонки, пронизвани от последните слънчеви лъчи, и те им се струваха от осветената зала, където вечеряха, не вече обвити в искряща влажна мрежа както дамите, пиещи чай късно следобед в светлосиния златист коридор, а като растения в бледозелен огромен аквариум със свръхестествено осветление.

Гостите ставаха от масата и ако докато траеше вечерята, макар през цялото време да гледаха участниците в друго някое угощение, като ги разпознаваха или разпитваха кои са, все пак бяха неразривно споени един с друг на своята маса, силата на привличане, задържаща ги около случайния им домакин, отслабваше, когато отиваха да пият кафе в същия коридор, където следобед се сервираше чай. Често се случваше при преминаването на дадена група да се откъснат за миг отделни частици, подали се на прекалено силното привличане на конкурентната маса, като мястото им се запълваше от господа или дами, отбили се да поздравят свои приятели, преди да се върнат при другите с думите:

— Трябва да отида при господин X, тази вечер съм негов гост.

През тези минути оставахме с впечатлението, че два букета разменят някои свои цветя. После и коридорът се изпразваше. Често, тъй като и след вечеря навън още бе светло, не запалваха лампите в него; отвъд високите прозорци надвисваха клони на дървета и той напомняше алея в сенчеста тъмна градина. Понякога в сумрака оставаше по-дълго на масата някоя жена. Когато прекосявах една вечер галерията, за да изляза навън, забелязах красивата принцеса Люксембургска в непозната на мен компания. Свалих шапка, без да се спирам. Тя ме позна и ми кимна с глава усмихната. Високо над поздрава й, излъчени сякаш от самия жест, отекнаха мелодично няколко думи, отправени към мен — „Добър вечер“ и още нещо, — не за да се спра, но като словесно допълнение на кимването й. Не долових думите, само гласът й прозвуча така нежно и ми се стори така модулиращ, сякаш в тъмните клони запя славей.

Ако на Сен-Лу му хрумнеше да завърши вечерта с група приятели, които бяхме срещнали, и решеше да отиде с тях в казиното на някой съседен плаж, като ми предоставяше каретата си, аз заповядвах на кочияша да кара колкото може по-бързо, за да съкратя миговете, когато, останал сам със себе си, се отърсвах от сковалата ме временно пасивност, защото никой нямаше да ме освободи от необходимостта да набавям сам на чувствителността си нови емоции, каквито получавах наготово от другите, щом дойдех в Ривбел. Евентуалното сблъскване с насрещна кола по пътеките, където имаше място само за една и беше тъмно като в рог, неустойчивата ронлива почва на стръмния бряг, близостта с отвесно спускащия се към морето откос — нищо от всичко това не срещаше в мен минималното усилие, необходимо, за да доведе до съзнанието ми представата за опасност и страха от нея. Защото също както не желанието да се прочуем, а навикът към трудолюбие ни дава възможност да създадем някоя творба, не приятното настроение в настоящия миг, а разумните разсъждения в миналото ни помагат да съхраним бъдещето. А още с идването си в Ривбел аз захвърлях надалеч патериците на разсъдъка и на самоконтрола, които помагат на слабата ни воля да не се отбива от правия път, и изпадах в плен на душевна атаксия. Алкохолът, изопнал нервите ми до крайност, придаваше на изживяваните мигове особена ценност и очарование, но те не ме правеха по-годен или по-готов да ги браня, защото, карайки ме да ги предпочитам хиляди пъти пред всичко останало в живота ми, екзалтираното ми състояние ги поставяше извън него. Бях затворен в настоящето, подобно на героите, на пияниците. Временно затъмнено, миналото ми не хвърляше вече пред мен сянката си, която ние наричаме наше бъдеще; поставяйки целта на живота ми не вече в осъществяване мечтите на това минало, а в блаженството на настоящия миг, аз не виждах по-далеч от него. Така че по силата на противоречие — всъщност само привидно — точно в момента, когато изпитвах изключително наслаждение, когато чувствувах, че животът ми може да протече щастливо, точно когато той би трябвало да има най-висока цена за мен, освободен от грижите, с които ме е обременявал, без колебание го излагах на случайна злополука. Всъщност аз просто събирах само в една вечер безгрижието, което за другите хора е размито в цялото им съществуване, като всекидневно поемат, без да е необходимо, риска да пътуват по море и да се разхождат със самолет или автомобил, докато в дома им ги чака същество, което не би могло да понесе смъртта им, или когато завършването на книга, чието излизане е единственият смисъл на живота им, зависи от лесно уязвимия им мозък. Така че, когато прекарвахме вечерите си в ривбелския ресторант, ако някой бе дошъл с намерение да ме убие, тъй като за мен бяха вече нереално далеч баба, бъдещият ми живот, книгите, които трябваше да напиша, тъй като изцяло бях запленен от уханието на седналата на съседната маса жена, от любезния главен келнер, от валса, тъй като се бях слял с изживяването на настоящия миг, цял се бях побрал в него и нямах друга цел, освен да го запазя, бих умрял впит в него, бих се оставил да ме заколят, без да окажа съпротива, без да помръдна, пчела, замаяна от тютюневия дим, нехаеща да съхрани събрания мед и да се върне в кошера.