Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

А в последните дни преди заминаването ни вече не можех да се прибирам от дигата през трапезарията. Прозорците й бяха затворени, защото навън бе нощ и роякът бедняци и любопитни, привлечени от недостъпния за тях блясък, висяха по светещите плъзгави стени на стъкления кошер като черни гроздове, брулени от острия вятър.

На вратата ми се потропа. Влезе Еме — държал сам да ми донесе списъците на новодошлите.

Преди да си отиде, се почувствува задължен да ми каже, че Драйфус е сто процента виновен.

— Всичко ще излезе наяве, но не сега, а догодина. Каза ми го един господин, който има големи връзки с генералния щаб. Попитах го не възнамеряват ли да разкрият истината още тази година. Той остави цигарата си — продължи Еме, като възпроизведе сцената и поклати глава, вдигнал показалец, както бил сторил неговият познат, който с този жест искал да каже: не можем да искаме толкова много. — „Не тази година, Еме — каза ми той и сложи ръка на рамото ми, — не е възможно, но за Великден — дадено!“ — И Еме ме потупа леко по рамото: — Виждате ли, предавам ви го точно както беше.

Той явно се чувствуваше поласкан от фамилиарността на важната особа, а, от друга страна, искаше да ми даде възможност, при пълно познаване на въпроса, да оценя по-добре доводите му и основанията ни да се надяваме.

Не без леко свиване на сърцето прочетох още на първата страница на списъка на новодошлите: „Симоне със семейството си“. Още в детските ми години в мен дремеха отдавнашни мечти и цялата нежност в сърцето ми, неразличима от него самото, идеше от същество, възможно най-различно от мен. Сега аз още веднъж го извиках на живот посредством името Симоне и спомена за хармонията между младите тела, минали край мен на плажа в спортно шествие, достойно за древността и за Джото. Не знаех коя от девойките беше госпожица Симоне, нито дали изобщо някоя от тях се казваше така, но знаех, че тя ме обича и че благодарение на Сен-Лу скоро ще се запозная с нея. За съжаление той трябваше всеки ден да се връща в Донсиер, тъй като бе получил удължение на отпуската си само при това условие. Мислех си, че ще мога да го накарам да пренебрегне служебното си задължение, като разчитах не толкова на приятелските му чувства към мен, колкото на същата любознателност на човекоизпитател, която толкова често бе подтиквала и мен, без дори да съм видял лицето, за което се говори, само като чуя, че у зарзаватчията има красива касиерка, да се запозная с тази нова разновидност на женската красота. Ала напразно се надявах да възбудя подобна любознателност у Сен-Лу, като му разказах за моите девойки. У него тя бе за дълго парализирана от любовта му към актрисата. Дори ако се събудеше, той би я потиснал, защото бе суеверно убеден, че верността на любимата му зависи от собствената му вярност. Затова ние тръгнахме за Ривбел, без той да ми обещае, че ще се заеме енергично с моите момичета.

В първите дни при пристигането в ресторанта в Ривбел слънцето току-що бе залязло, но беше още светло. В градината на ресторанта не бяха запалили още лампите, дневната жега бе намаляла, утаена сякаш в дъното на съд, около чиито стени прозрачният и тъмен въздух така се бе сгъстил, че изглеждаше едва ли не втвърден, и розовият храст, плъзнал по почернялата стена, прорязвайки я с розови жилки, напомняше растението, което ни се привижда в сърцевината на оникса.

По-късно слизахме от каретата, а често дори тръгвахме от Балбек, ако времето беше лошо и изчаквахме да се оправи, вече по тъмно. Но в подобни дни без униние чувах воя на вятъра, знаех, че той не означава изоставяне на плановете ми и затваряне в стаята, знаех, че в големия салон на ресторанта, където щяхме да влезем под звуците на циганския оркестър, многобройните лампи лесно щяха да победят мрака и студа и весело се качвах до Сен-Лу в двуместната карета, очакваща ни под проливния дъжд.

От известно време твърдението на Бергот, независимо от собствените ми възражения, че съм създаден преди всичко за интелектуални наслади, отново ме обнадеждаваше относно по-късните ми занимания, макар всеки ден да бе опровергавано от досадата, която изпитвах, щом седнех пред масата и се наканех да пиша критическа студия или роман. „В крайна сметка — успокоявах се аз — удоволствието от написването на една хубава страница не е може би безпогрешен критерий при определяне на стойността й. То навярно е допълнително изживяване, често свързано с нея, но отсъствието му не може да я отрече a priori. Може би някои писатели са се прозявали, когато са създавали шедьоври.“