Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Питах се дали девойките, които току-що бях видял, живеят в Балбек и кои ли са. Когато желанието ни се насочи към някоя малка човешка общност и я отдели от другите, всичко, свързано с нея, се превръща в повод за вълнение, а по-късно за бленуване. Една жена на плажа каза:

— Това е приятелката на малката Симоне — с такъв тон, сякаш това обстоятелство бе ласкателно, също както някой би пояснил: „Той е неразделен другар с младия Ларошфуко.“ И тутакси върху лицето на събеседницата й се изписа желание да разгледа по-добре облагодетелствуваната „приятелка на малката Симоне“. Това явно бе привилегия, която не всеки притежава. Аристократичността е нещо относително. Има затънтени краища, където синът на търговеца на мебели е арбитър на модата и царува като млад Уелски принц в своя двор. По-късно често се мъчех да си припомня как ми прозвуча на плажа името Симоне, тогава така неопределено и зле доловено във фонетичния му облик, както и със съдържанието си, доколкото не знаех коя точно девойка обозначава, пропито изобщо с неяснота и новост, така вълнуващи за нас впоследствие, когато това име, чиито букви с всяка секунда все по-дълбоко гравира в нас непрестанното ни внимание, се превърне (такава стана за мен малката Симоне едва след няколко години) в първата дума, която ни идва наум, когато се събудим или когато дойдем на себе си, преди да осъзнаем колко е часът и къде се намираме, почти преди думата „аз“: като че ли съществото, което тя назовава, е повече „ние“, отколкото самите ние, щом само след няколко мига безсъзнание по-бързо от всеки друг свършва краткият отдих, през който не сме мислили за него. Не зная защо си внуших още първия ден, че Симоне е презимето на една от девойките, и после все се питах как да се запозная със семейство Симоне, като при това държах да ме представи не кой да е, а по-високопоставен в очите на девойката — това едва ли щеше да бъде трудно, ако тези момичета бяха най-обикновени хлапачки от простолюдието, — за да не погледне пренебрежително на мен. Не можем да опознаем и да абсорбираме напълно човек, който ни презира, докато не се преборим с презрението му. Всеки път, когато у нас се вмъкне образът на непозната жена, освен ако забвението или съперничеството на други образи не го прогонят, ние не можем да се успокоим, докато не превърнем чужденката в нещо, подобно на себе си: в това отношение душата ни реагира и действува също както физическият ни организъм, който не търпи вмъкването на чуждо тяло, без да се помъчи тутакси да смели и да асимилира пришелеца. Малката Симоне сигурно беше най-хубавата от всички девойки, онази, която, между другото, би могла да стане моя любима, защото единствено тя на два-три пъти полуизвърна глава и сякаш осъзна, че я гледам втренчено. Попитах момчето от асансьора дали не познава в Балбек някои Симоне. Понеже не обичаше да признава, че не знае нещо, то отвърна, че май е чувало това име. Когато стигнахме до последния етаж, го помолих да ми донесе списъците на новопристигналите гости на хотела.

Излязох от асансьора, но вместо да се прибера в стаята си, продължих по коридора, защото в този час етажният камериер бе отворил, въпреки страха си от течение, прозореца в дъното, който гледаше не към морето, а към хълма и долината, които никога не можеха да се видят, защото матовите му стъкла бяха най-често затворени. Спрях се за малко пред него, колкото да отдам заслуженото на „гледката“ отвъд хълма, на която поне веднъж можех да се полюбувам, тъй като хотелът ни беше в подножието му: виждаше се само една къща на известно разстояние, но перспективата и вечерната светлина запазваха обемността й и същевременно я извайваха изящно, превръщаха я в ковчеже, облечено в кадифе, в миниатюрно златарско изделие, в което съхраняват реликви и само в специални дни ги излагат на поклонение. Моето преклонение обаче продължи, изглежда, доста дълго и камериерът, с връзка ключове в едната си ръка, докосна с другата кепето си за поздрав, но без да го свали, заради чистия и прохладен вечерен въздух, а после затвори — като вратички над мощи — двете крила на прозореца и скри от благоговейните ми погледи мъничкия архитектурен паметник, златната реликва.

Прибрах се в стаята си. С напредването на лятото пейзажът пред прозореца ми се променяше. Отначало бе залян от ярка светлина и само при лошо време мрачен. Тогава в синьо-зеленото стъкло, издуто сякаш от закръглените вълни, морето, инкрустирано в желязната рамка на прозореца, както в оловните преградки на стъклопис, разхвърляше по целия вдлъбнат скалист бряг на залива перести триъгълници от неподвижна пяна с тънки контури, напомнящи пера или пух под четката на Пизанело и закрепени с твърдия млечнобял емайл, изобразяващ снежна покривка върху стъклените изделия на Гале.