Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Нима щастието да се запозная с тези девойки беше неосъществимо? Разбира се, нямаше да бъде първото от този род, от което съм се отказал. Достатъчно бе да си спомня с колко много непознати, дори в Балбек, ме бе разделила завинаги бързо отдалечаващата се каляска. А и удоволствието ми от благородната групичка, съставена сякаш от елински деви, се дължеше на сходството им с бегло зърнатите по пътя жени. Тази убегливост на непознати нам същества, които ни принуждават да излезем извън обичайния ни живот, в който близките ни жени рано или късно разкриват недъзите си, събужда у нас нагон за преследване и нищо вече не може да спре въображението ни. А ако то не участвува в наслажденията ни, оголени до собствената си същност, те се свеждат до нищо. Ако някоя сводница ми предложеше тези девойки — както видяхте, аз не се отказвах от услугите й, — лишени от недостъпността си, която им придаваше толкова отсенки и загадъчност, те едва ли щяха да ме очароват до такава степен. Необходимо е въображението, подбудено от несигурното постигане на дадена цел, да си постави друга, която да прикрие първата и като замени чувствената наслада с намерението да проникнем в един чужд живот, да забули физическото наслаждение, да не ни позволи да го разпознаем и да почувствуваме истинския му вкус, да не го сведе до реалните му размери. Необходимо е между нас и рибата — ако я видим за пръв път сервирана на трапезата, едва ли би заслужавала безбройните хитрини и мъки, за да я уловим — да се вмъкне раздвижената водна повърхност в следобедите на риболов от изплувалите в прозрачния течен лазур гладки тела, неопределени форми, преди още да знаем какво ще правим с тях.

Девойките печелеха и от изменението на социалните съотношения, характерно за живота в морските курорти. Всички предимства, които в обичайната среда ни придават обаяние и значение, тук стават невидими и направо се стопяват. Затова пък изкуствено се раздува престижът на същества, на които съвсем неоснователно сме приписали подобни преимущества. На морето много по-лесно непознати хора, или както в този случай девойките, придобиваха в очите ми огромно значение, като на мен самия бе отнета възможността да им покажа собствената си евентуална стойност.

Но ако разхождащата се малка компания печелеше от обстоятелството, че и тя спадаше към винаги смущаващите ме бегло зърнати жени, тя, напротив, се движеше толкова бавно, че като че ли стоеше на едно място, и щом при такова бавно придвижване спокойните и ясно видими лица, не вече увлечени от вихър, пак ми изглеждаха красиви, не можех да смятам, както толкова пъти, докато каляската на госпожа дьо Вилпаризи ме отдалечаваше, че ако ги погледна по-отблизо, някои подробности, например грапава кожа, широки ноздри, глуповат поглед, принудена усмивка, тромава фигура, биха загрозили лицето и тялото на жената, която си представях във въображението си. Защото ми бе достатъчно да зърна красива линия на тялото или свеж тен, и аз най-чистосърдечно притурвах и запленяващи рамене, сластен поглед, които открай време носех в паметта си или бяха плод, на предварителните ми бленувания, тъй като бързото възприемане на нечия външност ни излага на същите грешки, както повърхностното четене, когато само по една сричка, без да сме дочели напечатаната дума, я заместваме с друга, подсказана от паметта ни. В този случай това не можеше да стане. Добре разгледах лицата им, видях всяка от тях, не всичките в профил и по-рядко анфас, но все пак от няколко различни страни, затова можех да внеса корекции и да извърша проверка, както и да „изпробвам“ различните си предположения за линии и цветове, основани на първия ми поглед, за да задържа сред последователните изражения нещо неизменно и материално. И тъй бях в състояние да си кажа уверено, че нито в Париж, нито в Балбек и в най-благоприятните си хипотези относно минувачките, привлекли погледа ми, не бе имало никога нито една, чието появяване, а след това изчезване, преди да съм я опознал, биха оставили в мен, дори и при предположение, че бих могъл да разговарям с нея, повече съжаление, отколкото тези девойки, които ме накараха да почувствувам, че дружбата ми с тях може да бъде така опияняваща. Нито сред актрисите, нито сред селянките или сред пансионерките в манастира не бях виждал нищо така прекрасно, криещо такава загадъчност, така неимоверно скъпоценно, така истински недостижимо. Те бяха толкова запленяващи, и съвършен образец на непознатото и възможно щастие в живота, че едва ли не по интелектуални съображения бях отчаян, че няма да ми се удаде да изпитам при специални условия, изключващи всяка възможност за заблуждение, най-тайнствената наслада, която ни предлага жадуваната красота, а ако не стигнем до притежанието й, се утешаваме, дирейки удоволствие — Суан никога не бе правил това преди Одет — край нежелани жени, и един прекрасен ден умираме, без изобщо да разберем какво точно представлява другото. Всъщност наслаждението може и да не се окаже непознато и отблизо тайнствеността му да се разсее като отражение, като мираж на желанието ни. Но в такъв случай бих могъл да роптая само срещу неизбежния природен за кон, който, ако важи за тези девойки, ще важи и за всички други, а не срещу недостатъците на самия обект.