Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Скоро дните намаляха и когато влизах в стаята, теменужното небе бе сякаш дамгосано от неподвижния, геометрично правилен, преходен и ослепителен диск на слънцето: напомнящо чудотворно знамение, мистично видение, то се накланяше към хоризонта като надолтарна икона, докато отразените в стъклата на ниските библиотечки от акажу различни части на залива, които мислено нанасях върху дивната картина, от която бяха откъснати, изглеждаха като отделни сцени, нарисувани някога от стар майстор за някое монашеско братство, върху ковчег за реликви, чиито оцелели вратички са изложени една до друга в музейната зала и само въображението на посетителя може да ги подреди върху поставките на иконостаса.

А няколко седмици по-късно, когато се качвах в стаята си, слънцето вече бе залязло. Същата ивица червено небе, която виждах в Комбре над голямата каменна Голгота, когато се връщах от разходка и се канех да сляза преди вечеря в кухнята, се виждаше над морето, плътно и втвърдено като желирано месо, после над студеното вече синьо море, напомнящо кефал, небето розово като сьомгата, която щяхме да си поръчаме след малко в Ривбел, засилваха удоволствието ми, че трябва да облека смокинг, за да отида да вечеряме. Над морето, съвсем близо до брега, се надигаха с усилие наслоени на все по-широки пластове, черни като сажди и същевременно лъскави и плътни като ахат изпарения, тежки дори на вид, по-горните надвиснали почти извън центъра на тежестта на по-долните, които все още ги поддържаха; те като че ли само след миг щяха да увлекат след себе си цялата грамада, извисила се до половината небе, и да се сгромолясат в морето. Един кораб, отдалечаващ се като пътник в нощта, породи у мен същото чувство, което изпитах във влака — на освобождение от необходимостта да заспя и от потискащите ме стени на стая. Впрочем сега не се чувствувах заключеник в моята стая, защото само след един час щях да я напусна и да се кача в каретата. Хвърлих се на леглото и обграден от всички страни с морски изгледи, имах усещането, че лежа в каютата на някой от така близките до мен кораби, които бавно се отдалечаваха в мрака пред удивения ми поглед, подобни на мрачни и безмълвни, но будни лебеди.

Доста често морските изгледи наистина бяха за мен само картини. Забравях, че под багрите им зее пустият плаж, брулен от неспокойния вечерен вятър, който ми бе навял такава тревога при пристигането ни в Балбек. Дори в стаята ми, цял под впечатление на миналите край мен девойки, нямах необходимото спокойствие или безстрастие, за да възприема истински задълбочено красотата. Предстоящата вечеря в Ривбел ме настройваше още по-лекомислено. Мисълта ми, обитаваща в подобни мигове повърхността на тялото ми (щях да го облека така, че да изглежда възможно най-привлекателно за женските погледи, които щяха да се спират на мен в залятия със светлина ресторант), бе неспособна да види зад цвета на предметите тяхната дълбочина и ако не беше безшумният и неуморен полет на дългокрилите и обикновените ластовици, избликнал досам прозореца ми като водоскок, като фойерверк на живота, съчетаващ стрелналите се високо ракети с неподвижната бяла струя на порещите хоризонтално въздуха птици, ако не беше това природно и местно явление, което свързваше пейзажите пред очите ми с действителността, бих могъл да си въобразя, че те са само ежедневно подновявана колекция от картини, излагани произволно там, където се намирам, без непременно да имат някаква връзка със самото място. Веднъж изложба от японски щампи: редом с тънко изрязаното червено и кръгло като луната слънце един жълт облак наподобяваше езеро, а до него стърчаха в профил черни мечове като крайбрежни дървета. Една ивица, оцветена в нежнорозово, каквото не бях виждал от времето на първата ми кутия с бои, набъбваше като придошла река, а лодките, извадени на сухо върху двата й бряга, сякаш чакаха да ги избутат и да ги пуснат във водата. И аз си казвах с пренебрежителния, отегчен и повърхностен поглед на любител или на жена, обхождаща между две светски посещения картинна галерия: „Интересен залез, съвсем различен, но в крайна сметка виждал съм и други, не по-малко нежни и удивителни.“ По-голямо удоволствие ми доставяха вечерите, когато зърнех някой кораб, погълнат и разтворен от хоризонта, до такава степен еднакъв по цвят с него, както в импресионистичните картини, че и материята им изглеждаше еднаква, сякаш предната част и въжата на кораба бяха изрязани от мътносиньото небе, превърнало се в изящен филигран. Понякога океанът изпълваше почти целия ми прозорец и той изглеждаше по-висок поради ивицата небе, отделено в горния край само със синя линия със същия цвят като морето; точно затова ми се струваше, че е пак море и различният цвят се дължи на осветлението. Друг път морето бе изрисувано само в долната част на прозореца, а цялата останала площ бе изпълнена с толкова облаци, струпани един върху друг на хоризонтални пластове, че стъклата на прозореца ми приличаха на „етюд на облаци“, а витрините на библиотечките, отразяващи пак облаци, но в друга част на хоризонта, различно обагрени от светлината, се явяваха сякаш повторение — така любимо на някои съвременни художници — на един и същ светлинен ефект (повторение, издаващо замисъла или специалността на художника), уловен в различни часове на деня и тези многобройни отсенки, фиксирани от изкуството, можеха да бъдат наблюдавани всичките заедно в една и съща стая, като накачени пастели в стъклени рамки. Ако някога върху еднакво сивите небе и море се разливаше изящно лека розовина, пеперудката, заспала в долния ъгъл на прозореца под тази хармония в сиво и розово, по вкуса на Уислър, слагаше като че ли с крилцата си любимия подпис на майстора от Челси. Розовото гаснеше, нямаше вече нищо интересно. Ставах за малко и преди да си легна отново, дръпвах дългите завеси. От леглото си все още виждах ивицата светлина над тях, която постепенно помръкваше и се стесняваше, без да буди в мен ни печал, ни съжаление, че над завесите умира часът, когато обикновено съм на масата, защото знаех, че този ден е по-различен, по-дълъг от полярните дни, прекъсвани от нощта само за няколко минути. Знаех, че чрез метаморфоза на лъчите от какавидата на здрача ще се роди ярката светлина на ресторанта в Ривбел. Казвах си: „Време е“, протягах се в леглото, ставах, довършвах тоалета си. Колко сладостни ми бяха тези безполезни, освободени от всякакво материално бреме мигове, когато изразходвах, докато долу другите курортисти вечеряха, натрупаните сили по време на почивката ми в края на деня само за да избърша тялото си, да облека смокинга, да вържа връзката, да извърша всички тези движения, ръководени от предвкусваното вече наслаждение при мисълта, че ще видя отново срещнатата последния път в Ривбел жена, чието внимание като че ли бях привлякъл, защото стана за миг от масата си, навярно с надеждата, че ще я последвам. С радост се грижех за външния си вид, за да се отдам изцяло и охотно на новия, свободен, безгрижен живот, когато собствената ми колебливост щеше да се опре на увереността на Сен-Лу и щях да избирам между животинските и растителните видове, познати ми от естествената история и доставени от всички краища на света, онези, които, приготвени по най-необичаен начин и тутакси поръчвани от приятеля ми, щяха да подразнят апетита или въображението ми.