Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Бих го предпочел между всички други, давайки си сметка със задоволство на ботаник, че е невъзможно да намеря събрани наедно по-редки видове от тези млади цветя, които в този миг прекъсваха линията на морето с лекия си жив плет, напомнящ розови храсти в Пенсилвания, украшения на градина върху стръмния бряг; между които минава през океана някой параход, който така бавно се плъзга по синята хоризонтална ивица от едно стъбло до друго, че ленивата пеперуда, застояла се в чашката на цвета, край който корабът отдавна е минал, може да изчака, за да литне, сигурна, че ще го изпревари, когато само една лазурна ивица ще отделя носа му от първото листче на розата, към която плува.

Прибрах се, защото щях да вечерям в Ривбел с Робер, а баба държеше в подобни дни да полежа един час, преди да изляза, кратък отдих, превърнал се после във всекидневен по предписание на лекаря в Балбек.

Между другото, сега вече нямаше нужда да се отдалечавам от дигата и да заобикалям хотела, за да вляза през фоайето. Също както в Комбре в съботни дни обядвахме един час по-рано, в разгара на лятото дните бяха вече толкова дълги, че слънцето беше още високо на небето — като в часа на следобедната закуска, — а в гранд-хотела слагаха масите за вечеря. Оставяха отворени големите плъзгащи се стъклени врати, извеждащи право на дигата. Достатъчно бе да прекрача тясната дървена рамка и се озовавах в трапезарията, а оттам веднага вземах асансьора.

Когато минавах край администрацията, се усмихвах на управителя и без сянка от неприятни чувства виждах усмивката и на неговото лице, обработено и преобразено постепенно, откакто бях в Балбек, от благосклонното ми отношение към него, подобно на препарат по естествена история. Неговите черти бяха станали за мен съвсем банални, не особено одухотворени, но понятни като четлив почерк и нямаха вече нищо общо със странните и дразнещи очите ми йероглифи, които лицето му ми бе предложило първия ден: забравил бях вече човека, когото видях тогава пред себе си, или просто не успявах да си го припомня, до такава степен бе неузнаваем и мъчно отъждествим с незначителната любезна особа, всъщност негова изопачена и обобщена карикатура. Освободен от стеснителността и тягостното настроение, терзаещо ме вечерта на пристигането ни, позвънявах на момчето от асансьора, което вече не стоеше безмълвно, докато се качвахме заедно нагоре в подвижния гръден кош, плъзгащ се край опорната колона, а току повтаряше:

— Няма вече толкова хора, колкото преди един месец. Почват да се разотиват, дните намаляват.

Съвсем не беше така, но то бе поело ангажимент за по-топла част на крайбрежието и му се искаше да са тръгнем колкото може по-скоро, за да затворят хотела и то да разполага с няколко свободни дни, преди да се „върне“ на новото си място. В думите да се „върне“ и „ново“ нямаше противоречие, защото момчето от асансьора винаги казваше „връщам се“ вместо „постъпвам“. Учуди ме само, че се унизи да каже „място“, защото се числеше към тези слоеве на съвременния пролетариат, които се стремят да заличат в езика следите от епохата на слугите. Впрочем само след миг то ме уведоми, че в „положението“, в което щяло „да се върне“, щяло да има по-красива куртка и по-добра заплата. Думите „ливрея“ и „надница“ му се струваха остарели и едва ли не непристойни.

Ала по силата на абсурдно противоречие речникът на „работодателите“ се е запазил и след като е отпаднало схващането за неравенството, затова аз винаги трудно разбирах момчето от асансьора. Мен ме интересуваше само едно — дали баба е в хотела. А то, без да изчака въпроса ми, казваше:

— Дамата току-що излезе от вас.

Всеки път се подвеждах и мислех, че говори за баба.

— Не, другата дама, която, струва ми се, е на служба у вас.

Тъй като на стария буржоазен език — той би трябвало да излезе вече от употреба — готвачката не се нарича служеща, аз се замислих за миг: „Той греши, та ние нямаме нито фабрика, нито служещи.“ Изведнъж си спомнях, че думата „служещ“ е също както носенето на мустаци за келнерите, един вид удовлетворение на самолюбието на прислугата, и че дамата, току-що излязла от нас, е Франсоаз (отишла вероятно в кафенето или да погледа как шие камериерката на белгийката), но и това удовлетворение не беше достатъчно за момчето от асансьора: от умиление към своята класа то обичаше да казва „у работника“ или „у незаможния“ в единствено число, както Расин казва „бедния…“. Ала обикновено аз вече не разговарях с момчето от асансьора, защото не бях така прекалено любезен и плах, както първия ден, и то само говореше по време на краткото ни изкачване нагоре в хотела, кух като играчка и раздиплящ на всеки етаж разклонените си коридори, в дъното на които смекчената по-слаба светлина изтъняваше междинните врати или стъпалата на вътрешните стълби и ги превръщаше в златистия, крехък и тайнствен кехлибарен здрач на Рембранд, в който се откроява ту перваз на прозорец, ту чекрък на кладенец. И на всеки етаж златистият отблясък върху пътеката ме подсещаше за залеза на слънцето и за прозорчето на тоалетната.