Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Може би не само случайността бе подбрала и съединила в живота всички тези така красиви момичета. Може би тези девойки (държането им достатъчно ясно издаваше дързост, лекомислие и жестокосърдечие), извънредно чувствителни към всичко смешно и грозно, неспособни да се поддадат на очарование от интелектуално или нравствено естество, най-естествено са изпитвали отвращение към всички свои връстници, у които склонността към съзерцателност и емоционалност се изразява със стеснителност, принуденост, неловкост, с онова, което те сигурно наричат „гадно държане“, и затова странят от тях. Същевременно те се бяха свързали с други, подобни на себе си, привлечени от смесицата от грация, гъвкавост и физическо изящество, единствена форма, под която могат да си представят прям и привлекателен характер, обещаващ приятно прекарване на времето. Може би и социалната класа, към която спадаха — не бях в състояние да я определя точно, — бе стигнала до такава степен на развитие, когато благодарение на заможност и свободно време или на нововъзприети спортни привички, заразили дори някои слоеве на простолюдието, както и на физическа култура, несъчетана още с интелектуална, известна обществена среда произвежда естествено и изобилно, също както плодовитите школи в скулптурата, влюбени в хармонията и избягващи още страдалческото изражение, добре сложени тела, красиви крака и ханш, със здраво ведро лице и с будно и лукаво изражение. Не виждах ли на фона на морето благородни и невъзмутими образци на човешка красота, прилични на залените от слънце статуи по бреговете на Гърция?

Малката им компания, придвижваща се по дигата като искряща комета, смяташе като че ли, че околната тълпа се състои от същества от друга раса, чието страдание дори не би могло да породи нейната солидарност, тя сякаш не ги виждаше, принуждаваше спрелите се хора да й правят път, както на летяща без контрол машина, от която не може да се очаква да заобиколи пешеходците, и в най-добрия случай, ако някой стар господин — девойките отричаха съществуването му и отбягваха допира с него — се отдръпнеше уплашено и раздразнено, но и в двата случая припряно и смешно те се споглеждаха и избухваха в смях. Не пресилваха презрителното си отношение към всичко, което бе извън тяхната тайфа, достатъчно беше и това, което искрено изпитваха. Не можеха да срещнат препятствие, без с удоволствие да го прескочат, като се засилят или трупешката, защото преливаха от младежки сили, които така ти се ще да изразходваш, че дори ако си тъжен или болен, подчинявайки се по-скоро на потребностите на възрастта, отколкото на временното си настроение, никога не пропускаш случай да скочиш или да се плъзнеш по всички правила на изкуството, за да прекъснеш и разнообразиш бавния си ход — както Шопен — най-тъжната си музикална фраза — с грациозни подскоци, изкусни съчетания на прищявка и виртуозност.

След като дълго се колеба как да обърне сгъваемия стол на стария банкер, жена му го настани точно срещу дигата пред естрадата, защитен и от вятъра, и от слънцето. Като му намери това удобно място, тя отиде да купи вестник, за да му го прочете и да го разсее краткотрайните й отлъчвания — винаги най-много за пет минути — й се струваха дълги, но тя нарочно ги подновяваше доста често, за да създаде у стария си съпруг, когото отрупваше с грижи, стараейки се да не ги забележи, илюзията, че още може да живее като всички други и че не се нуждае от опека. Естрадата на музикантите образуваше естествен и примамлив трамплин точно над него и най-голямото момиче от тайфата се затича по нея. То скочи над ужасения старец и пъргавите му крака докоснаха моряшката му фуражка, за голямо забавление на другите девойки, особено на две зелени очи върху кукленско лице, които блеснаха от възторг и радост, ала долових и малко притеснение, смесица от срам и напереност, каквито не забелязах у останалите.

— Горкото старче, дожаля ми, само дето не се спомина! — подхвърли подигравателно друго момиче с пресипнал глас.

Девойките повървяха още малко, после спряха за миг да се съвещават, без да хаят, че пречат на минувачите, като образуваха странен, плътен и писклив конгломерат с неправилни очертания, подобно орляк птици, готвещи се да отлетят. После пак поеха бавно по дигата край морето.

Сега очарователните им черти не бяха вече неразличими и слети за мен. Бях ги разпределил и групирал (понеже не знаех имената им) около няколко от тях: високата, която бе скочила над стария банкер; ниската, с пълнички румени бузи и зелени очи на фона на морето; девойката с мургавото лице и правия нос, така различна от другите; момичето с бяло като яйце лице, в което нослето, извито във форма на дъга, приличаше на пилешка човка, лице, каквото се среща у съвсем млади хора; още една висока девойка наметната с пелерина (придаваща й толкова бедняшки вид, въпреки изключително изящната й стойка, че ми хрумна само едно обяснение — родителите й навярно имат блестящо обществено положение и високо самомнение, затова никак не държат на балбекските курортисти и на елегантните дрехи на децата си и им е все едно дали дъщеря им ще се разхожда по дигата облечена прекалено скромно според простите хорица); и най-сетне момичето с блестящи засмени очи, със сочни матови бузи под черна шапчица, нахлупена на челото, — карайки велосипеда, тя така разпуснато поклащаше бедра, употребяваше такива улични думички (впрочем, ясно чух износения израз „да пилееш живота си“), толкова силно ги произнасяше, че изравнявайки се с нея, аз отхвърлих предположението, към което ме насочи пелерината на нейната приятелка, и реших, че най-вероятно те са от онази порода девици, които посещава колодрумите, че те са още съвсем млади любовници на велосипедистите бегачи. Във всеки случай не допусках мисълта, че това са порядъчни момичета. Аз веднага — по начина, по който през смях се споглеждаха, по втренчения поглед на момичетата с матови бузи — разбрах, че те са покварени. Освен това баба ми внушаваше твърде строги понятия за нравственост — ето защо какво не трябва да правя за мен беше нещо нерушимо, следователно — разсъждавах аз, — ако момичетата не уважават старостта, тогава какво може да ги удържи от по-големи съблазни от това да прескочат осемдесетгодишен старец?