Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— При какви пуйки, при какви невъзпитани никаквици, при какви простаци ме напъха! Предпочитам да ти го кажа, нямаше нито един от присъствуващите там мъже, който да не ми намигна или да не ме настъпи и защото отблъснах авансите им, се опитаха да ми отмъстят.

Тези думи превърнаха антипатията на Робер към светското общество в дълбока и мъчителна ненавист, при това към тези, които най-малко я заслужаваха — преданите роднини, които по молба на близките му се бяха опитали да убедят приятелката му да скъса с него, защото тя обясни пред него постъпката им с увлечението им по нея самата. Макар че тутакси престана да общува с тях, Робер си мислеше, когато беше далеч от любимата си както сега, че било те, било някои други се възползуват от отсъствието му, за да я атакуват повторно и може би се радват на благоволението й. И когато говореше за тези гуляйджии, които мамят приятелите си, покваряват жените и се опитват да ги привлекат в публични домове, на лицето му се изписваше болка и омраза.

— Бих ги убил с по-малко угризение, отколкото куче, то поне е мило, предано и вярно животно. А виж, те заслужават гилотина. Много повече от клетниците, тласнати към престъпление от нищетата и от жестокосърдечието на богатите.

По-голямата част от времето му минаваше в писма и телеграми до любимата му. Всеки път, когато, все още запрещавайки му да се върне в Париж, тя намираше от разстояние повод да се скара с него, аз разбирах по разстроеното му лице. Тъй като никога не му казваше в какво точно го упреква, подозирайки, че щом мълчи, сама не знае и просто й е омръзнал, в желанието си да се добере все пак до някакво обяснение той й пишеше: „Кажи ми какво лошо съм направил? Готов съм да призная вината си“, защото му беше много мъчно и сам вярваше, че е постъпил зле.

Тя обаче го караше да чака безкрайно дълго отговорите й, между другото съвсем безсмислени. Затова Сен-Лу се връщаше почти винаги с угрижено лице; а доста често и с празни ръце от пощата, където единствено той и Франсоаз от целия хотел ходеха лично да пускат или да получават писмата си, той — нетърпелив като всеки влюбен, а тя — недоверчива като всички слуги. Телеграмите пък го принуждаваха да ходи още по-далеч.

Няколко дни след вечерята у Блок баба ми каза радостно, че Сен-Лу й предложил да й направи снимка преди отпътуването си от Балбек, а когато видях, че си е сложила най-хубавата рокля за тази цел и се чудеше коя шапка да избере, изпитах леко раздразнение от подобна детинщина, особено от нейна страна. Стигнах дотам, че се запитах дали не съм се заблуждавал относно баба, дали не я поставях прекалено високо, дали действително беше така безразлична към всичко, отнасящо се до нея самата, както аз си въобразявах, и дали не й бе присъщо това, което според мен й беше най-чуждо, кокетството.

За съжаление аз доста ясно издадох колко ми е неприятен този фотографически сеанс и главно удоволствието, което той като че ли доставяше на баба. Франсоаз забеляза и неволно засили раздразнението ми, като ми държа сантиментална, затрогваща реч, на която умишлено не откликнах.

— О, господине, бедната госпожа ще бъде толкова щастлива да й направят снимка, че ще сложи шапката, която нейната стара Франсоаз й преправи, оставете я да се фотографира, господине!…

Не сметнах, че е жестоко да се надсмея над сантименталността на Франсоаз, особено като си спомних, че мама и баба, мои образци във всяко отношение, също често й се подиграваха. Но когато баба забеляза лошото ми настроение, тя бе готова да се откаже от снимката, щом ми е неприятно. Аз се противопоставих, уверих я, че не виждам нищо лошо и я оставих да се разкрасява, но си въобразих, че проявявам логика и твърдост, като с няколко иронични и язвителни забележки отрових удоволствието й от снимането, така че, ако се наложи да понеса гледката на великолепната й шапка, успях поне да прогоня от лицето й радостното изражение: то би трябвало да ме изпълни с щастие, а както твърде често се случва, докато най-любимите ни същества са живи, тяхната радост ни изглежда дразнеща проява на дребнавост, а не мил израз на щастието, което жадуваме да им доставим. Лошото ми настроение се дължеше главно на обстоятелството, че през последната седмица баба сякаш ме избягваше и нито за миг не останах насаме с нея ни денем, ни вечер. Когато се прибирах следобед, за да я видя за малко, ми казваха, че е излязла, или се затваряше с Франсоаз и не ми разрешаваше да прекъсна дългите им съвещания. А ако бях прекарал вечерта навън със Сен-Лу и на връщане си мечтаех за мига, когато пак ще видя и ще целуна баба, напразно чаках да потропа тихичко по стената и да ме повика да й кажа лека нощ: не чувах нищо. Накрая си лягах, сърдех й се малко, че ме лишава с такова необичайно за нея равнодушие от радостта, на която така разчитах, лежах дълго с разтуптяно сърце, както някога в детските си години, заслушан в безмълвната стена, и заспивах облян в сълзи.