Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Докато, напротив, Сен-Лу беше абсолютно искрен и безкористен и именно поради необикновената си нравствена чистота, тъй като не намираше пълно удовлетворение в егоистично чувство като любовта, а, от друга страна, не бе изправен — като мен — пред невъзможността да потърси духовна храна извън самия себе си, той наистина бе способен, точно толкова, колкото аз бях неспособен, за приятелство.

Франсоаз се лъжеше относно Сен-Лу и когато твърдеше, че той само „на ужким“ не презира народа, но това не е вярно, достатъчно е да го видиш, когато се ядоса на кочияша. Случило се бе наистина Робер да му се скара доста грубо, но това разкриваше не толкова съзнание за различие, а за равенство между класите.

На упрека ми, задето се е държал грубо с кочияша, той отвърна:

— Но защо трябва да съм привидно учтив с него? Но защо трябва не сме равни? Не го ли чувствувам така близък, както вуйчовците или братовчедите ми? Да не би да мислите, че би трябвало да бъда по-внимателен с него като към по-нискостоящ? Вие говорите като аристократ — добави той презрително.

Всъщност, ако имаше класа, спрямо която той хранеше предубеждение и пристрастие, това бе аристокрацията и Робер стигаше дотам, че много трудно можеше да повярва в духовното превъзходство на светски човек, докато съвсем лесно го допускаше за човек от народа. Когато споменах пред него за люксембургската принцеса, която бях срещнал заедно с леля му, той заяви:

— Тъпа като шаран, ведно със себеподобните си. Между другото, пада ми се малко нещо братовчедка.

Тъй като бе отрицателно настроен спрямо хората от своята среда, той рядко се мяркаше във висшето общество и презрителното или враждебното му държане засилваше огорчението на близките му роднини от връзката му с „актриса“. Според тях тази връзка бе гибелна главно защото тази жена бе развила у него пагубния дух на отрицание и го бе „отбила от правия път“, като се надявала той да се „декласира“ напълно. Затова мнозина от лекомислените обитатели на предградието Сен-Жермен бяха безпощадни, станеше ли дума за любовницата на Робер.

— Такъв им е занаятът на проститутки. И актрисите са същата стока както другите, но тази да има да взема! Няма да й се размине! Премного навреди на човек, за когото милеем.

Разбира се, той не беше първият аристократ, уловил се в подобна клопка, но за другите това бе обикновено развлечение, те продължаваха да мислят като \ светски хора за политика и за всичко останало, а той, според близките му, се бе озлобил срещу класата си.

Близките му обаче не си даваха сметка, че за доста много светски младежи, които иначе биха останали необразовани и сурови в приятелствата си, лишени от нежност и вкус, много често именно любовницата им се оказва истинският им възпитател, а подобни връзки — единствената школа за духовно развитие, в която те се приобщават към по-висока култура и научават стойността на безкористните познанства. Дори сред простолюдието по отношение на грубостта то толкова често напомня висшето общество — жената, по-отзивчива, по-чувствителна, разполагаща с повече свободно време, откликва на някои изтънчени неща, тачи известна красота в чувствата и изкуството и дори когато не я разбира, я поставя над онова, което се струва най-желано за мъжа — парите и общественото положение. А независимо дали става дума за любовницата на млад благородник като Сен-Лу, или млад работник (днес електротехниците например се числят към истинското рицарство), влюбеният мъж изпитва такова уважение и възхищение към нея, че ги разпростира и върху нещата, към които тя изпитва възхищение и уважение. Така йерархията на ценностите се оказва обърната наопаки за него. Като същество от нежния пол любимата е слаба, податлива на необясними нервни смущения, над които този здрав млад мъж би се надсмял, ако ги срещне у мъж или у друга жена, негова леля или братовчедка например, но му е непоносимо да страда неговата любима. Младият благородник като Сен-Лу, който има любовница, свиква, когато отива да вечеря с нея в някоя кръчма, да носи в джоба си валериан (в случай че й потрябва), да моли настойчиво и съвсем сериозно келнера да бъде внимателен и да затваря безшумно вратата, да не слага влажен мъх върху масата, за да спести на приятелката си леките неразположения, изобщо непознати на него самия, но превърнали се в окултен свят, в чиято действителност тя го е научила да вярва, неразположения, заради които я жали, без да е необходимо да ги изпитва, и за които ще жали не само нея, но и други жени някой ден. Любовницата на Сен-Лу го бе научила, както монасите през Средновековието останалите християни, на милосърдие към животните, защото сама бе луда по тях и не се разделяше от кучето, канарчетата и папагалите си. Сен-Лу бдеше над тях с майчина грижовност и смяташе за грубияни мъжете, които не са мили с животните. От друга страна, актрисата, или дори мнимата актриса като жената, с която живееше той, умна или не (това ми бе неизвестно), го бе предпазила от снобизъм и го бе излекувала от лекомислието, като му бе внушила, че компанията на светските жени е скучна, а задължението да посети някоя светска вечеринка е истинска тегоба. Ако благодарение на нея светските връзки заемаха по-малко място в живота на любимия й, в замяна на това, вместо да си остане обикновен салонен франт и да се ръководи в грубоватите си приятелства от тщеславие или изгода, любимата му го бе научила да влага в тези връзки благородство, но и изтънченост. Водена от женския си инстинкт, а и защото ценеше повече у мъжете известна чувствителност, която навярно без нея любимият й не би познавал и би осмивал, тя винаги бързо откриваше и предпочиташе сред приятелите му онзи, който бе истински привързан към него, и умееше да му внуши да бъде признателен, да покаже благодарността си, да обръща внимание на нещата, които доставят удоволствие или огорчават верния приятел. И скоро Сен-Лу, без да се налага тя да го предупреждава, бе започнал да следи за всичко това и в Балбек, където нея я нямаше, той по свой собствен почин затваряше заради нея (макар тя никога да не ме бе виждала, а може би и той да не ме бе споменавал още в писмата си) прозореца на каретата, в която пътувахме, изнасяше цветята, от които ми прилошаваше, а когато се наложеше да се сбогува едновременно с няколко души, гледаше да ги отпрати малко по-рано, за да остане накрая насаме с мен, да ме отдели от другите, да ми окаже по-особено внимание. Любовницата му бе направила ума му достъпен за невидимото, живота му — сериозен, чувствата му — изтънчени, ала всичко това убягваше от просълзеното семейство, което си знаеше своето: