Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Приликата беше съвсем бегла, но сякаш равносилна на титла. Питаха се един друг: „Блок? Кои Блок Херцог д’Омал ли?“, както казват: „Принцеса Мюра. Коя? Неаполитанската кралица?“ Най-сетне няколко други дребни отличителни черти му придаваха мнима изтънченост в очите на братовчедите. Без да има възможност за собствена карета, господин Блок-баща наемаше в определени дни открита виктория с два коня и прекосяваше Булонската гора, излегнал се на двете с седалки опрял два пръста на слепоочието, а другите два под брадичката и ако непознатите го смятаха „преструванко“ заради позата му, близките му бяха убедени, че по изтънченост чичо Саломон би могъл да сложи в джоба си Грамон-Кадрус. Господин Блок спадаше към хората, които само защото са яли на една маса в някой ресторант на булевардите с главния редактор на „Радикал“, са окачествени в светската хроника на вестника след смъртта им като „позната на хората физиономия“. Господин Блок каза на мен и на Сен-Лу, че на Бергот му било много добре известно защо той, господин Блок, не го поздравлява, затова, щом го зърнел в театъра или в кръжеца, отбягвал погледа му. Сен-Лу се изчерви при мисълта, че не може да става въпрос за Жокейклуба, на който баща му е бил председател. От друга страна, това би трябвало да е доста затворен кръг, защото господин Блок каза, че днес Бергот не би бил вече приет в него. Затова, като се притесняваше „да не би да подцени противника“, Сен-Лу попита дали това е клубът на улица Роайал считан от семейството му за не особено изискан. Знаеше, че там са приети и някои евреи.

— О не — отвърна господин Блок с небрежен, горд и същевременно смутен жест, — това е малък, но много приятен клуб на „Гамашите“. Подборът на посетителите е много строг.

— Негов председател не е ли сър Рюфюс Израел? — попита Блок-син, за да даде възможност на баща си да каже една ласкателна за себе си лъжа, без ни най-малко да подозира, че името на този финансист няма да направи същото впечатление на Сен-Лу, както на него самия. Всъщност председател на този клуб беше не сър Рюфюс Израел, а един негов чиновник. Но тъй като той бе в много добри отношения с шефа си имаше на разположение негови визитни картички и когато господин Блок пътуваше по някоя железопътна линия на тяхната компания, той му даваше една негова картичка и по този повод Блок-баща казваше:

— Ще се отбия в клуба да взема препоръка от сър Рюфюс.

А визитната картичка му даваше възможност да блесне пред кондукторите.

Госпожици Блок се интересуваха повече от Бергот и вместо да подеме разговора за клуба, по-младата се върна на Бергот и попита с най-сериозен тон брат си въобразявайки си, че не съществува друг начин да се говори за талантливите хора освен със собствените им изрази:

— Наистина ли този Бергот е удивително типче? Да не би да е от категорията на славните момчета на типчетата като Вилие и Катюл?

— Срещал съм го на няколко генерални репетиции — обади се господин Нисим Бернар. — Тромав един, същински Шлемил.

В този намек за приказката на Шамисо нямаше нищо лошо. Но определението „Шлемил“ спадаше към полунемския, полуеврейския диалект, от който господин Блок-баща се възхищаваше в тесен кръг, но го намираше просташки, неуместен пред чужди хора. Затова той строго изгледа вуйчото.

— Бергот е надарен — заяви Блок-син.

— Така ли! — възкликна сериозно сестра му, сякаш за да покаже, че при това условие възторгът му е извиним.

— Всички писатели са даровити — заключи презрително Блок-баща.

— Изглежда дори — добави синът му, като вдигна вилицата си и присви страшно подигравателно очи, — че ще постави кандидатурата си в Академията.

— Хайде де! Лекичък му е багажът — отвърна Блок-баща, който явно не споделяше презрението на сина си и на дъщерите си към тази институция. — Няма нужния калибър.

— Между другото Академията е обикновен салон, а външно Бергот е нула — заяви вуйчото, кротко и безобидно същество (госпожа Блок бе негова наследница) чието презиме Бернар би събудило диагностичните дарби на дядо ми, но нямаше да съответствува на лицето му, пренесено сякаш от двореца на Дарий и реставрирано от госпожа Дьолафоа, ако малкото му име Нисим избрано от някой любител, желаещ да огради с източен ореол това лице от Сус, не разперваше над него крилете на бика с човешка глава от Хорсабат.

Ала господин Блок-баща постоянно оскърбяваше вуйчото, било защото го дразнеше беззащитността и благостта на жертвата му, било защото, след като вуйчото бе платил за вилата, ползуващият я държеше да докаже независимостта си и особено нежеланието да си обезпечи с ласкателства бъдещото наследство на богаташа. Вуйчото от своя страна бе засегнат главно, че се отнасят така грубо с него пред наетия за случая главен келнер. Той измърмори нещо неразбираемо, от което се чу само: „В присъствие на мешоресите.“ Мешорес означава в Библията божи раб. Семейство Блок обозначаваха с тази дума прислугата и всеки път им ставаше забавно, защото увереността, че не могат да ги разберат нито християните, нито самите слуги, изостряше у господин Блок и господин Нисим Бернар двойното им самочувствие на господари и евреи. Само че вторият повод за задоволство се превръщаше в причина за недоволство, когато имаха гости. В такива случаи, ако вуйчото произнесеше думата „мешорес“, господин Блок намираше, че той подчертава прекалено ориенталския им произход, както кокотката, поканила приятелките си заедно с порядъчни хора, се дразни, ако те намекнат за занаята си или кажат нещо непристойно. Ето защо молбата на вуйчото не само не възпря никак Блок-баща, но постигна обратен ефект — той излезе от кожата си и не пропусна случая да нахока горкия вуйчо.