Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Тази мръсница ще го убие, като най-напред го опозори.

Вярно е, че той бе извлякъл вече от нея цялото благотворно влияние, което тя бе в състояние да му окаже, и понастоящем тази връзка му носеше само непрестанно страдание, защото тя не можеше да го понася и го тормозеше. Един прекрасен ден той бе почнал да й се струва глупав и смешен, защото приятелите й, писатели и актьори, я бяха уверили, че е такъв. И тя на свой ред повтаряше думите им с жар и липса на задръжки, както винаги, когато получаваме или възприемаме наготово чужди мнения и привички, с които не сме имали нищо общо. Тя твърдеше охотно, също като колегите си, че бездната между нея и Сен-Лу е непреодолима, защото са различни раси, тя — интелектуална, а той, независимо от претенциите си, по рождение враг на интелекта. Това схващане й се струваше съвсем вярно и тя се опитваше да намери потвърждение в най-незначителните думи и постъпки на любимия си. А когато същите нейни приятели й внушиха освен това, че като общува с толкова неподходящ човек, тя погубва големите надежди, които е вдъхвала, че този мъж ще я принизи до себе си, че живеейки с него, похабява артистичното си бъдеще, освен досегашното си презрение към Сен-Лу тя така го възненавидя, сякаш той упорито искаше да й предаде смъртоносна болест. Виждаше го възможно най-рядко, като все още отлагаше окончателното скъсване, според мен малко вероятно. Сен-Лу правеше за нея такива жертви, че освен ако бе чародейка (той ни веднъж не пожела да ми покаже нейна снимка, като се измъкваше с уговорката: „Първо, не е красавица, пък и не излиза хубаво, това са моментни снимки, които съм й правил с моя «Кодак», и ще си съставите погрешна представа за нея“), едва ли би намерила друг мъж, готов да стори същото за нея. Не отчитах, че ако ти влезе налудничавата мисъл да си създадеш име дори ако нямаш талант, и да спечелиш уважението, макар само на неколцина, които ти импонират, това може да се окаже (може би това не беше така с приятелката на Сен-Лу) по-важно дори за една незначителна кокотка от удоволствието да печелиш пари. Без да е наясно какво става в главата на любимата му, Сен-Лу не смяташе, че тя е съвсем искрена нито в несправедливите си упреци, нито в обещанията за вечна любов, ала все пак понякога имаше чувството, че тя би скъсала, когато бъде в състояние да го стори, и затова, воден от инстинкта за съхранение на любовта си, инстинкт, по-прозорлив от самия него, и проявявайки практически усет, съчетан у него с най-благородни и най-слепи сърдечни пориви, той не й бе учредил капитал, взел бе назаем огромна сума, за да не й липсва нещо, но й я отпускаше на малки части. И сигурно, ако действително възнамеряваше да скъса с него, тя изчакваше да натрупа известно състояние — срокът нямаше да е дълъг при сумите, които Сен-Лу й даваше, но все пак представляваше допълнително удължаване на щастието (или нещастието) на моя приятел.

Този драматичен период във връзката им, стигнал сега до кулминационната си точка, възможно най-жесток за Сен-Лу, защото тя не търпеше присъствието му, забраняваше му да се върне в Париж и го бе принудила да прекара отпуската си в Балбек, близо до гарнизона му, бе започнал след вечеринката у една негова леля, от която той бе измолил приятелката му да рецитира пред многобройните й гости откъси от някаква символистична пиеса, представена веднъж на една авангардна сцена, пиеса, от която той се възхищаваше, тъй като актрисата му бе внушила собственото си възхищение.

Ала когато тя се бе появила с голяма лилия в ръка, облечена досущ като Анчила Домини 50, след като бе успяла да убеди Робер, че е истинско „видение на изкуството“, събралите се клубмени и херцогини я посрещаха с усмивки, а монотонният й речитатив, някои странни думи и честите повторения предизвикаха луд смях, отначало потискан, а после така неудържим, че клетата рецитаторка не можа да продължи. На следващия ден лелята на Сен-Лу бе единодушно порицана, че е допуснала в дома си толкова жалка актриса. Един добре известен херцог не скри от нея, че само на себе си може да се сърди за отправените критики.

Е какво, дявол го взел! Пред нас не минават такива номера! Ако поне имаше талант, но тя няма и никога няма да има! Пусто да остане! Париж не е толкова глупав, колкото го смятат. Обществото не е съставено само от глупаци. Очевидно тази госпожица си въобразява, че ще смае столицата, но тя не се учудва толкова лесно, пък и не всичко можем да преглътнем.

Колкото до актрисата, тя напусна дома на леля му, като нахока Сен-Лу: