Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Вече ги различавах една от друга, и все пак разговорът, който водеха помежду си, погледите им, оживеното чувство на задоволство и другарският дух, от време на време разпален от любопитство или демонстративно предизвикателното равнодушие в зависимост от това дали иде реч за приятелка, или за минувачите, а също и съзнанието за близост, позволяващо им винаги да се разхождат заедно, като „малка глутница“, прокарваше между телата им, самостоятелни и обособени, докато бавно се придвижваха напред, някаква връзка, незрима, но хармонична, обвити бяха като с топъл облак, обгърнати бяха от особена атмосфера, формирайки от тях единно цяло, толкова еднородно, колкото се отличаваха от останалата тълпа, сред която шестваха.

За един миг, когато аз преминавах покрай бузестата брюнетка, караща велосипед, погледът ми се срещна с нейния поглед, кос и весел, извиращ от глъбините на този извънчовешки свят, в който живееше това малко племе, от недостъпната неизвестност, където представата за мен, разбира се, не би могло да проникне, където за нея не би имало място. С шапчица, нахлупена на самото чело, заета с разговор с приятелката си, видя ли ме в този миг, когато черният лъч, идващ от погледа й, се плъзна по мен? Ако ме е видяла, то какво впечатление й направих? От лоното на каква вселена тя ме различи? Да си отговоря на тези въпроси ми беше толкова трудно, както по някои особености, забелязани с телескоп в съседно небесно тяло, не е лесно да се произнесем дали е обитавано от човешки същества, които ни виждат, и какво е впечатлението им за нас.

Ако предполагаме, че очите на една девойка са само лъскави кръгчета слюда, не бихме копнели така да я опознаем и да свържем живота си с нея. Ние чувствуваме, че лъчението на тези отразяващи кръгчета не се дължи само на материалния им състав. Очите й са неизвестните за нас тъмни сенки на представите на това същество за хората и нещата, които познава — морави, хиподруми, пясък по пътищата, по които би ни увлякла със себе си през гори и поля, въртейки педалите на колелото си, тази малка пери, по-изкусителна за мен от персийския рай, — сенките й на дома, в който ще се прибере след малко, на плановете, които крои или които други кроят за нея, и главно самата тя с желанията си, със симпатията или антипатията си към хора или неща, с неосъзнатата си, неспирно упражнявана воля. Знаех, че не бих притежавал младата колоездачка, ако не притежавам и онова, което се таи в очите й. Затова аз жадувах за целия й живот, мъчително желание, защото съзнавах, че е неосъществимо, но същевременно опияняващо, защото онова, което бе досега мой живот, внезапно бе престанало да бъде целият ми живот и покриваше само малка част от ширналото се пред мен пространство, което горях от желание да овладея, а то бе всъщност животът на тези девойки и ми предлагаше продължение, умножение на собственото ми аз или, с други думи, щастие. И естествено, след като нямахме нито една обща привичка или представа, много по-трудно ми бе да се свържа с тях и да им се харесам. Ала може би именно поради тези различия, поради мисълта, че в характера и постъпките на тези момичета нямаше абсолютно нищо познато или присъщо на мен, че вместо преситеност у мен току-що бе възникнала жажда — от каквато изгаря сухата земя за съществуване, което душата ми, невкусила досега ни капчица от него, би погълнала още по-охотно, отпивайки бавно до пълно утоление.

Така се загледах в колоездачката с блестящите очи, че тя като че ли ме забеляза и каза нещо — не успях да чуя какво — на най-високата, която се разсмя. Всъщност не точно тъмнокосата девойка ми харесваше най-много, и то именно заради тъмните си коси, защото от деня, когато от пътечката в Тансонвил бях зърнал Жилберт, червенокосото момиче със златиста кожа бе останало непостижим идеал за мене. Но нима не обикнах самата Жилберт главно защото си я представях обкръжена от ореола на дружбата й с Бергот, заради катедралите, които посещава заедно с него? Не можех ли по същия начин да се радвам, че тъмнокосото момиче ме бе погледнало (можех да се надявам, че ще ми бъде по-лесно да се запозная най-напред с него), та нали после то щеше да ме представи и на другите — на безжалостното, скочило над стареца, на жестокосърдечното, казало: „Дожаля ми за горкото старче“, и постепенно на всички останали. То бе неразделно с тях и това му придаваше особен престиж в очите ми. И все пак мисълта, че някой ден мога да се сприятеля с една или друга от тези девойки, че очите с далечни погледи, плъзгащи се понякога несъзнателно по мен, както слънчевите лъчи си играят по стената, биха могли някога чрез чудотворна алхимия да пропуснат през дивните си съставни елементи представата за моето съществуване, приятелско чувство към мен, че самият аз бих могъл да заема място сред тях и да участвувам в шествуването им край морето, като че ли включваше непреодолимо противоречие, също както ако пред някой античен фриз или фреска, изобразяваща процесия, аз, зрителят, бих сметнал, че мога да се наредя сред божествените участници в процесията и да бъда обикнат от тях.