Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Съжалявах малко вечерящите, защото си давах сметка, че за тях кръглите маси не са планети и те не могат да раздвоят предметите така, че да ги освободят от обичайния им външен вид и да открият известни аналогии. Те си мислеха, че вечерят с еди-кого си, че яденето ще струва приблизително еди-колко си и че на другия ден ги чака пак същото. И явно бяха съвсем безразлични към шествието млади прислужници, които вероятно нямаха в момента спешна работа и носеха тържествено панерки с хляб. Някои от тях, още юноши, затъпели от шамарите, раздавани им мимоходом от старшите келнери, устремяваха тъжно взор към далечен блян и се развеселяваха само когато някой клиент от хотела в Балбек, където по-рано са служили, ги познаеше, заговореше и поръчаше лично на тях да отнесат шампанското, защото „не е за пиене“, и това поръчение повдигаше самочувствието им. Заслушан в бученето на възбудените си нерви, долавях в него блаженство, независещо от външните обекти, които могат да го предизвикат; най-малкото отместване на тялото ми или на вниманието ми бе достатъчно, за да го изпитам, както при леко притискане на затвореното си око добиваме усещане за цвят. Бях вече пил доста порто и поръчах още не толкова заради предвкусваното наслаждение, което щяха да ми доставят допълнителните чашки, колкото под въздействие на удоволствието от изпитите вече. Предоставих на музиката да го води сама по нотите си и то покорно я следваше. Също като химическо предприятие, което произвежда големи количества вещества, срещани случайно и много рядко в природата, ресторантът в Ривбел събираше едновременно повече жени, будещи у мен надежда за щастие, отколкото случайно срещнатите в течение на цяла година. От друга страна, музиката, която свиреха в него — аранжирани валсове, немски оперети, шлагери — все нова за мен, беше самата тя един вид витаещо във въздуха увеселително заведение, по-опияняващо от другото. Защото всеки музикален мотив, своеобразен като жена, не запазваше, както би сторила тя, само за някой облагодетелствуван сладострастната тайна, заложена в него, а ми я предлагаше, поглеждайки ме крадешком, пристъпваше към мен с капризна или нагла походка, спираше ме, галеше ме, сякаш внезапно бях станал по-прелъстителен, по-могъщ или по-богат, обаче на мен наистина ми се струваше, че този вид музика е жестока, защото всяко безкористно чувство към красотата, всякакъв проблясък на интелект й са непознати. За нея съществува единствено физическото наслаждение, а то е най-безпощадният, най-безизходният ад за ревнивия клетник, който си представя под нейно въздействие, че любимата му го вкусва с някой друг и че то е единственото нещо на света, което има значение за тази жена, изпълваща цялото му съзнание. Но докато повтарях полугласно изпълняваната мелодия и й връщах нейната целувка, особеното сладострастие, което тя ми предаваше, ми стана така скъпо, че бих напуснал родителите си, за да тръгна подир нея в странния мир, който тя строеше в невидимото, очертавайки контурите му ту с нега, ту с плам. Макар подобно наслаждение да не повишава стойността на човека, когото спохожда, защото е лично негово, и макар всеки път, когато някоя жена ни е забелязала и харесала, тя да не знае дали в този миг не вкусваме подобно съкровено и субективно блаженство и затова то е безсилно да промени дори и най-малко отношението й към нас, аз се чувствувах все по-обаятелен, направо неотразим. Струваше ми се, че любовта ми не може да бъде отблъскваща или смешна, че притежава вълнуващата красота и очарованието на музиката, която е един вид благоприятна среда и в нея любимата ми и аз ще се срещнем, почувствували се внезапно близки.

Ресторантът не се посещаваше само от леконравни жени, но и от най-изтънчени светски хора, които идваха да пият чай към пет часа или даваха богати вечери. Чай сервираха в дълга и тясна остъклена галерия, съединяваща фоайето с ресторанта и водеща с градината, от която я деляха освен няколкото каменни колони и високите тук-там отворени прозорци. Затова в нея не само вееше от всички страни, но от време на време тя биваше заливана от ослепителна слънчева светлина и почти не можеха да се различат пиещите чай жени, насядали около наредените две по две масички по цялата дължина на тясното гърло на бутилка. Тоалетите им така проблясваха при всяко тяхно движение, докато пиеха чай или се поздравяваха една друга, че галерията приличаше на водоем или кош, в който рибарят е пуснал уловените лъскави риби и те, наполовина извън водата и окъпани от слънцето, блещукат пред погледа на зрителя с разноцветните си преливащи отсенки.