Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Докато се прибирах в Балбек, си повтарях безспирно и почти несъзнателно по адрес на някоя от тези жени, на която той ме бе представил: „Каква дивна жена!“ — както си тананикаме припев. Разбира се, това възклицание беше плод на нервна възбуда, а не на трайна преценка. И все пак, ако имах в себе си хиляда франка и ако някой бижутерски магазин бе още отворен, бих купил на непознатата жена пръстен. Когато нашият живот протича в твърде различни плоскости, налага се да не се скъпиш, да се себеотдаваш на хора, които утре вече ще са ти безинтересни. Но ти си длъжен да отговаряш за изречените вчера думи.

В такива вечери се прибирах по-късно и, влизайки в стаята, вече не враждебна към мен, с удоволствие се излягах в леглото, а между другото, когато пристигах, се опасявах, че в това легло ще ми бъде неудобно, умореното ми вече тяло диреше в него подкрепа; отначало бедрата, после раменете, после гърбът ми се стремят с всяка своя точка така плътно да се изтегнат на чаршафа, все едно моята умора е скулптор и й се приисква да смъкне отливка от цялото ми тяло. Но да заспя така и не можех, чувствах, че настъпва утрото; нито спокойствие, нито здраве вече не усещах в себе си. При мисълта, че ги загубих завинаги, ме обзе отчаяние. За да се върнат при мен, ми е нужен дълъг сън. А ако все пак задрема, след два часа все едно ще ме е разбудил симфоничен концерт. И изведнъж заспах, пропаднах в онзи тежък сън, който отваря за нас възвръщането на младостта, възраждането на отминалите години, изгубените чувства, безумните мечти, развъплътяването и преселението на душите, възкръсналите мъртъвци, отстъплението към низшите царства на природата (казват, че често виждаме в съня си животни, но почти винаги забравят, в насън ние самите сме животни, лишени от разума, хвърлящ върху предметите светлина на достоверност; насън зрелището на живота се представя пред нас като смутно видение, което ежеминутно се поглъща от забвението, поради което предшестващата реалност се разтича преди появата на новата, както в магическия фенер при смяната на стъклата едно изображение угасва преди появата на следващото) — все тайни, които като че ли за нас са неведоми и в които на практика биваме посвещавани почти всяка нощ, както и в другата велика тайна — тайната на унищожението и възкресението. Ставайки все по-разсеян поради това, че ривбелската вечеря е лошо сварена, последователно изплъзващото се осъзнаване на провалите в моето минало ме преобразяваха в същество, за което най-висшето щастие би било да срещне Льогранден, с когото току-що разговарях насън.

После собственият ми живот биваше изцяло закрит от нов декор, какъвто поставят на авансцената, докато сменят обстановката, и на чийто фон други актьори изпълняват междувременно едноактна забавна пиеса, скечът, в който аз участвувах, беше в духа на източните приказки: забравил бях напълно и миналото, и себе си поради този извънредно близък нов декор. Бях само действуващо лице, което налагат с тояга и подхвърлят на различни изтезания, без да ми е ясно защо: всъщност задето бях пийнал повечко порто. Внезапно се събуждах и осъзнавах, че не съм чул симфоничния концерт, толкова дълго бях спал. Беше следобед, разбирах по часовника, след няколко опита да се надигна, отначало неуспешни и последвани от отпускане върху възглавницата и кратки унасяния като след дълбок сън или виене на свят, независимо дали от вино или от неотдавнашна болест. Впрочем още преди да погледна часовника, бях сигурен, че е минало пладне. Предната вечер бях изпразнено, безтегловно същество (и тъй като е необходимо да си лежал известно време, за да си в състояние да седнеш, и да си се наспал, за да можеш да мълчиш), все се движех и устата ми не спираше, бях лишен от консистентност и от гравитационен център, запратен в простора с усещането, че този безрадостен полет може да ме отнесе чак до луната. Между другото, ако по време на съня ми очите ми не бяха установили колко е часът, тялото ми бе съумяло да го определи: то бе измерило времето не по видимия циферблат, а по постепенното нарастване на възстановените ми сили: то работеше като мощен часовников механизъм и на равни интервали отпращаше от мозъка към другите си части, където се натрупваха силите ми, чак до коленете, неначенатия им обилен запас.

Ако е вярно, че някога морето е било нашата жизнена среда и че наново трябва да потопим кръвта си в него, за да възстановим силите си, същото важи и за забравата, за мисловното ни небитие. Имаме чувството, че няколко часа сме били извън времето, но натрупаните и неизразходвани през това време сили го измерват със своето количество така точно, както топузът на стенния часовник или сипещите се купчинки пясък. Не можем да прекъснем лесно подобен сън, както и продължителното безсъние, защото всичко на този свят се стреми към дълготрайност, и ако наистина някои наркотици ни приспиват, дългото спане е още по-силен наркотик, след който с голяма мъка се пробуждаме. Като моряк, виждащ ясно кея, на който ще привърже лодката си, все още люшкана обаче от вълните, и аз възнамерявах да погледна часовника и да стана, но тялото ми час по час отново потъваше в съня. Приземяването беше трудно и преди да се надигна, за да взема часовника и да съпоставя неговото време с онова, което ми сочеше насъбралата се енергия в уморените ми нозе, още два-три пъти се отпусках на възглавницата.