Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Трябва да отбележа, че омаловажаването на най-важните неща в противовес на засилването на възторжеността ми, не отмина и госпожица Симоне и нейните приятелки. Запознаването ми с тях сега ми се струваше лесно, но не особено вълнуващо, защото единствено усещанията ми в този миг, благодарение на изключителната си сила, на радостта, породена от най-незначителните им отсенки, както и от самата им продължителност, имаха значение за мен. Всичко останало — родители, работа, развлечения, балбекски девойки, тежеше колкото морска пяна, носена безспир от вятъра, съществуваше само доколкото бе свързано с тази вътрешна сила. Опиянението осъществява за няколко часа субективния идеализъм, чистия феноменализъм. Всичко се превръща в привидност и съществува само в зависимост от нашето върховно „аз“. Това не ще рече, че в подобно състояние не може да оцелее истинската любов, ако действително сме влюбени. Обаче ние ясно съзнаваме, както ако попаднем в нова среда, че непознати въздействия са изменили измеренията на това чувство и не можем вече да гледаме по същия начин на него. Откриваме в себе си тази любов, но тя се е изместила, не тегне вече над нас, задоволява се с усещането, което й дава настоящето, усещане достатъчно и за нас, защото не се интересуваме от нищо извън онова, което става в момента. За съжаление, коефициентът, променящ по този начин стойностите, е валиден само в часа на опиянението. Хората, загубили всякакво значение в очите ни, и които сме готови да духнем като сапунени мехури, утре ще си възвърнат цялата тежест; отново ще се наложи да се заловим с работата, която ни се е струвала безсмислена. Нещо повече: утрешната математика, същата като вчерашната, с чиито проблеми неминуемо ще трябва да се преборим, ни ръководи дори в подобни часове, само че без ние да съзнаваме. Ако до нас се намира добродетелна или неприязнено настроена жена, това, което предния ден ни се е струвало така трудно — да й се понравим, — сега ни изглежда милион пъти по-лесно, без всъщност да е така, защото ние сме се променили само за собствените си очи, за мисловния си взор. И тя е точно толкова недоволна в този миг, загдето сме си позволили да се държим свойски с нея, колкото ще бъдем недоволни самите ние на следващия ден, загдето сме дали сто франка на хопа, и то поради една и съща причина, само че дошла за нас със закъснение — трезвата мисъл.

Не познавах нито една от жените, които срещах в Ривбел и понеже бяха част от опиянението ми, също както отраженията са част от огледалото, те ми се струваха хиляди пъти по-желани от все по-малко реалната госпожица Симоне. Една млада самотна и тъжна блондинка, със сламена шапка, украсена с полски цветя, ме погледна замечтано и тутакси ми се стори привлекателна; после това се случи с друга, с трета. Най-сетне дойде ред на една брюнетка с ослепителен тен. Сен-Лу за сметка на мен познаваше почти всичките.

Преди да срещне сегашната си любовница, той наистина така се бе подвизавал в тесния кръг на гуляйджиите, че от всички жени, вечерящи това лято в Ривбел, повечето попаднали там случайно, едни, защото бяха дошли на море, други, за да срещнат бивш любовник, трети, за да се опитат да си намерят нов; нямаше почти нито една, която да не познава и с която той или приятелите му да не бяха прекарали поне една нощ. Сен-Лу не ги поздравяваше, ако бяха с някой мъж, а те, макар и да го гледаха повече, отколкото когото и да е другиго, защото се носеше славата, че е безразличен към всички жени, освен към своята актриса, и това му придаваше особено обаяние в техните очи, се преструваха, че не го познават.

Една от тях шепнеше:

— Това е младият Сен-Лу. Изглежда, че все още е влюбен в оная пуйка. Това се вика любов! Какъв красавец! Според мен няма равен! И колко е шик! Какви късметлийки са наистина някои жени! И джентълмен във всяко отношение. Познавах го добре, когато живеех с д’Орлеан. Двамата бяха неразделни. Какъв женкар беше Сен-Лу тогава! А сега е неузнаваем. Не й изменя. Ех, потръгна й, не може да се отрече. А се питам какво толкова намира в нея. Трябва да е все пак рядък рапон. Краката й са лапатури, мустаци на американец и мръсно бельо! Мисля, че най-бедната работничка не би сложила гащите й. Погледнете само очите му, за такъв мъж и в огъня да скочиш! Шт, не казвай нищо, позна ме, смее се, че как не, толкова добре се познавахме. Достатъчно е да му споменат името ми.

Улавях съучастнически погледи между тях и него. Искаше ми се да ме запознае с тези жени, за да мога да поискам да се срещна с тях и те да се съгласят, дори и ако после не съм в състояние да отида. Иначе лицата им щяха завинаги да останат в паметта ми, лишени от най-съществения елемент, забулени сякаш с воал, елемент, който ги отличава от всички други женски лица, който не можем да си представим, ако не сме го видели, и който се появява само в погледа, отправен към нас в знак, че не отхвърлят желанието ни и обещават да го утолят. И все пак, дори лишени от този елемент, лицата им имаха много по-голяма стойност за мен от лицата на жени, известни с добродетелите си, и не ми се струваха плоски, некриещи нищо зад себе си, елементарни и безжизнени. Навярно аз не ги виждах такива, каквито ги виждаше Сен-Лу, чиято памет възкресяваше под безразличието (за него привидно) на неподвижното лице, преструващо се, че не го познава, или под баналния поздрав, който би могъл да бъде отправен към всеки случаен познат, страстна уста и притворени очи под разпуснатите коси — цялата красноречива сцена, подобна на картините, които художниците скриват зад някое благопристойно платно, за да заблудят обикновените посетители. Естествено, лицата им си оставаха затворени за мен, защото нищо от моето същество не бе проникнало в една или друга от тези жени и тя нямаше да го отнесе със себе си по незнайните пътища, които ще извърви през живота си. Не беше малко все пак да зная, че техните лица се отварят. Това им придаваше ценност, каквато не бих открил в тях, ако бяха само красиви медали, а не медальони, под които се крият любовни спомени. Колкото до Робер, несвъртащ се на едно място, прикриващ с усмивка на придворен нетърпението си да действува като воин, докато го разглеждах внимателно, заключих, че сигурно и предците му са имали същото мъжествено, изсечено във форма на триъгълник лице, подхождащо повече на страстен стрелец с лък, отколкото на изнежен, образован младеж. Под тънката кожа прозираше дръзка структура, феодална архитектоника. Главата му напомняше кула на старинен замък, чиито неизползувани вече назъбени стени още стърчат, а вътрешността е приспособена за библиотека.