Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Използувах какви ли не поводи, за да отида на плажа в часовете, когато се надявах да ги срещна. Зърнех ли ги веднъж, докато обядвахме, все закъснявах за обед, безкрайно дълго чаках да минат, съвсем малко се застоявах в трапезарията и не свалях очи от зелените с лазур стъкла. Ставах от масата, преди да поднесат десерта, за да не би да ги изпусна, ако случайно излязат на разходка в необичайно време, и се сърдех на баба, когато, без да съзнава, че е жестока към мен, ме задържаше до себе си, докато минеше най-благоприятният час. Стараех се да удължа видимия хоризонт, като слагах напреко стола си, ако случайно забележех коя да е девойка — нали всичките спадаха към една и съща, специална порода, — пред мен внезапно изникваше като движеща се дяволска халюцинация част от враждебното на мен и същевременно страстно желано видение, което само миг преди това съществуваше, но затова пък здраво загнездено, единствено в мозъка ми.

Тъй като обичах всичките, не бях влюбен в нито една. И все пак възможността да ги срещна, беше единственото радостно събитие в живота ми, пораждащо в мен упование и готовност да преодолея всички пречки, упование, последвано често от ожесточение, ако не видех девойките. В този миг те затъмняваха баба. Тутакси бих се запалил по някое пътешествие, ако можех да отида там, където щяха да бъдат те. Когато си въобразявах, че мисля за нещо друго или за нищо, мисълта ми се бе спряла с наслада именно на тях. А когато мислех неволно за тях, те бяха за мен, без изобщо да съзнавам, развълнуваните сини талази на морето, шествуващите силуети пред морето. Ако отидех в града, където щяха да бъдат те, надявах се да видя пак море. И най-изключителната любов към някоя жена е винаги любов към нещо друго.

Тъй като вече се интересувах особено много от голф и тенис и изпусках възможността да видя как работи и да чуя как разговаря един от най-забележителните художници, доколкото бе известно на баба, тя ми засвидетелствува презрение, което приписвах на тесногръдието й. Още преди години на Шанз-Елизе бях почувствувал бегло, а по-късно се бях убедил, че когато сме влюбени в някоя жена, ние просто проектираме в нея собственото си душевно състояние, че важното не са личните качества на жената, а дълбочината на това състояние, и че чувствата, които буди у нас някое посредствено момиче, дават възможност да стигнат до съзнанието ни най-съкровените, най-чисто нашите, най-далечните и най-важните елементи на нашето аз, нещо, което не би могъл да предизвика разговорът ни със забележителен човек или дори възхищението от творбите му.

Накрая послушах баба, но с още по-голямо нежелание, защото Елстир живееше доста далеч от дигата, на една от най-новите улици в Балбек. Поради жегата взех трамвая, който минаваше по плажната улица, и за да мога да си мечтая, че съм в древното царство на кимерийците, в отечеството на крал Марк или там, където някога се е простирал лесът Броселианд, се стараех да не забелязвам евтиния разкош на сградите пред мен, сред които вилата на Елстир беше може би най-грозно натруфената, но той я бе наел все пак, защото от всички вили в Балбек само в нея можеше да разполага с обширно ателие.

Все така извръщайки поглед, прекосих градината с морава, по-малка, отколкото у кой да е буржоа в околностите на Париж, с неизбежната статуйка на влюбен градинар, със стъклени топки, в които посетителите се оглеждат, с бордюр от бегонии и малка беседка с кръгла желязна маса и люлеещи се столове под нея. Но след целия този декор, пропит с градска грозота, щом влязох в ателието, престанах да обръщам внимание на сладникавите профили на цоклите. Почувствувах се щастлив, защото разбрах при вида на етюдите около мен, че мога да се възвися до известно поетично познание, богато на радости, до форми, които дотогава не разграничавах при цялостното възприемане на действителността. И ателието на Елстир ми се стори лаборатория за ново сътворение на света, в която той бе извлякъл от хаоса на всичко видимо, изобразявайки върху различни по големина правоъгълни платна, закачени къде ли не, тук морска вълна, разбиваща гневно върху пясъка лилавата си пяна, там младеж в бял ленен костюм върху палубата на кораб. Сакото и пенливата вълна бяха придобили ново достойнство, защото продължаваха да съществуват, макар лишени от общоприетите си основни качества — вълната не мокреше нищо, а сакото не топлеше никого.

Когато влязох, майсторът довършваше с четката си един слънчев залез. Щорите на почти всички прозорци бяха спуснати, ателието бе доста прохладно и тъмно освен там, където ярък сноп слънчева светлина бе изрисувал върху стената ослепителния си мимолетен декор — само малкото правоъгълно прозорче, оградено с пълзящи орлови нокти и гледащо към улицата отвъд градинската леха, бе отворено. Така че по-голямата част от ателието тънеше в прозрачен и тънък сумрак, но при чупките въздухът бе влажен и блестящ като кристален блок, одялан и гладък от едната страна, който, проблясва тук-там като огледало и прелива с цветовете на дъгата. Докато Елстир по моя молба продължаваше да рисува, аз сновях из полумрака, спирайки се ту пред една, ту пред друга картина.