Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

И той действително ми показа по-късно снимка на капител с разкъсващи се помежду си почти китайски дракони, но в Балбек тази малка скулптирана част ми бе убегнала в цялостното впечатление от църквата, която съвсем не съответствуваше на определението „почти персийска“.

Интелектуалните радости, които изпитах в ателието на Елстир, съвсем не ми попречиха да почувствувам хладната велатура и искрящия полумрак в ателието, а през обрамченото от орлови нокти прозорче втвърдената суха, обгоряла от слънцето земя, прибулена от прозрачната далечина и от сянката на дърветата. Неосъзнато усещане на благосъстояние, предизвикано може би от летния ден, се вливаше като приток в естетическата ми наслада от „Пристанището на Каркетюи“.

Мислех, че Елстир е скромен, но разбрах заблуждението си, когато видях как лицето му помръкна при думата „слава“, която споменах докато му благодарях. Хората, които вярват в дълголетието на творбите си — а Елстир спадаше към тях, — свикват да ги вместват във времето, когато самите те ще са се превърнали в прах. И като ги навежда на размисъл за битието, представата за слава ги опечалява, защото е неделима от мисълта за смъртта. Промених темата, за да разсея облака на амбициозна меланхолия, който неволно спуснах над челото на Елстир. Припомняйки си разговора ми с Льогранден в Комбре, му казах, защото ми бе приятно да чуя неговото мнение:

— Бяха ме посъветвали да не идвам в Бретан: било нездравословно за психика, склонна към бленуване.

— Съвсем не — отвърна той. — Когато човек е податлив на бленуване, не бива да бъде отклоняван, нито пък лишаван от мечтите си. Умът ви няма да ги опознае, докато не им се отдаде, а не разберете ли същността им, ще бъдете играчка на безброй привидности. Малко бленуване е опасно, но ще ви излекува не по-малко, а повече бленуване, пълно потапяне в бляна. Важно е да познавате добре мечтите си, за да престанат да ви измъчват. Често е полезно да ги отделяме от действителния ни живот и аз се питам дали не би трябвало предохранително да прибягваме към това, както някои хирурзи твърдят, че би трябвало, за да се избегне евентуално възпаление на апендикса, да се махне предварително у всички деца.

Елстир и аз се отдръпнахме в дъното на ателието до прозореца, който гледаше отвъд градината към тясна напречна улица, почти селска на вид. Приближихме се до прозореца, за да почувствуваме вечерната прохлада. Предполагах, че съм много далеч от момичешката тайфа и бях изпълнил молбата на баба да отида при Елстир, убеден, че жертвувам възможността да ги видя този ден. Защото ние нямаме представа къде се намира онова, което търсим, и често дълго време умишлено не отиваме там, където всеки ни кани по други съображения, като през ум не ни минава, че именно там ще срещнем обекта на мислите си. Гледах разсеяно селския път, минаващ съвсем близо до ателието отвъд градината на Елстир. И изведнъж на него се появи, крачеща бързо, младата колоездачка от малката тайфа с черните коси и нахлупеното над румените бузи шапче, с веселите леко натрапчиви очи. И от благословената пътека, озарена като по чудо със сладки обещания, тя поздрави Елстир с приятелска усмивка, небесна дъга, която свърза земноводния ни свят със зони, стрували ми се недостъпни. Момичето се приближи дори, за да се ръкува мимоходом с художника, и аз забелязах, че на брадичката си има малка бенка.

— Познавате ли тази девойка, господине? — попитах го аз, като съобразих, че той може да ме запознае с нея, да я покани в дома си. И безметежното ателие със селския изглед през прозорчето се изпълни с допълнително очарование като къща, и без това приятна на някое дете, в която то внезапно узнава, че го очаква — добрите неща и великодушните хора са толкова щедри, че ни затрупват безмерно с даровете си — и апетитна закуска.

Елстир ми каза, че девойката се нарича Албертин Симоне и изреди имената и на приятелките й, които му описах доста точно, за да не ги обърка. Бях се излъгал относно общественото им положение, само че не както обикновено се заблуждавах в Балбек, където лесно вземах за принцове синовете на бакали, яхнали коне. Този път бях приписал съмнителен произход на момичета от доста заможната дребна буржоазия, от сферата на индустрията и търговията. Точно тези среди при повърхностния ми контакт с тях бяха събудили най-малък интерес у мен, защото не ми бяха така загадъчни, както простолюдието или светското общество, например кръгът на Германтови. И навярно без предварителния ореол, с който завинаги ги бе обкръжил за заслепения ми поглед блестящият празен живот на плажа, нямаше с такава лекота да победя предубеждението си спрямо дъщерите на крупни търговци. Само се възхитих какво чудодейно ателие за най-благородна и най-разнообразна скулптура е френската буржоазия. Колко непредвидени типове, каква изобретателност в израза на лицата, каква решителност, свежест и чистосърдечие в чертите! Старите стиснати буржоа, от които произхождаха тези диани и нимфи, ми се струваха най-велики ваятели. Тъй като разобличаването на някоя грешка и видоизменянето на представата ни за някого се извършват мигновено като химическа реакция, преди още да имам време да осъзная социалната им метаморфоза, зад съмнителните лица на момичетата, които бях взел за приятелки на колоездачни състезатели или на шампиони по бокс, вече се бе настанила надеждата, че могат да се окажат близки на семейството на някой наш познат нотариус. Не знаех почти нищо за Албертин Симоне. И тя естествено не подозираше какво щеше да бъде един ден за мен. В самото име Симоне, ако ме бяха накарали да го напиша на плажа, щях да вмъкна две „н“, тъй като нямах представа, че това семейство страшно държало именно на едното „н“. С всяко стъпало по-надолу по социалната стълба снобизмът се вкопчва в най-нищожни дреболии, може би не по-безсмислени и от разграниченията в аристократичните кръгове, но по-изненадващи, защото не са така ясни и защото са различни във всеки отделен случай. Може би някои Симоне са претърпели фалит или нещо още по-опозоряващо. Както и да е, тези Симоне, изглежда, открай време са се оскърбявали като от клевета, когато някой напишел семейното им име с две „н“. Те явно са така горди, че са единствените Симоне с едно „н“, както може би потомците на рода Монморанси, че са първите барони във Франция. Попитах Елстир дали момичетата живеят в Балбек. Той потвърди за някои от тях. Вилата на едното се намирала точно накрая на плажа, там, където почват скалите на Канапвил. Тъй като това момиче било интимна приятелка с Албертин Симоне, с още по-голямо основание реших, че именно Албертин бях срещнал, когато се разхождах с баба. Разбира се, имаше толкова улички, перпендикулярни на плажа, че не бих могъл да определя точно на кой ъгъл беше. Понякога много ни се иска да запазим ясен спомен, но самото ни зрително възприятие е вече смътно. И все пак бях сигурен, че Албертин и момичето, отиващо при приятелката си, са едно и също лице. Въпреки това, докато безбройните образи, под които ми се показа впоследствие тъмнокосата играчка на голф, макар различни, се наслагват един върху друг (защото зная, че всичките са нейни) и ако следвам нишката на спомените си, мога, заслонен от тази тъждественост, да си припомня като по вътрешен проход всички тези образи, без да изляза извън границите на едно и също лице, ако искам да се върна назад към момичето, което срещнахме с баба, се налага да изляза на открито. Струва ми се, че е пак Албертин, същата, която често се спираше сред приятелките си по време на разходката им на фона на морето, но този неин образ се отделя от другите, защото не мога със закъснение да му припиша тъждествеността, която не е притежавал, когато очите ми са го възприели. Независимо от резултата при изчисление на вероятностите, аз никога не видях вече в точния смисъл на понятието „виждам отново“ момичето с пълничките бузи, изгледало ме така дръзко на ъгъла на уличката при плажа, момичето, което, както ми се бе сторило, можеше да ме обикне.