Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Излегнала се е на шезлонга, но поради способността си да бъде навсякъде, в същия миг е и на игрището за голф или на тенис корта.

Това бе само „литература“, но понеже Албертин се притесни да не би да си има неприятности с някои хора, чиято покана бе отклонила под предлог, че не може да се движи, не й трябваше повече, за да й опротивеят и лицето, и гласът на младежа, изрекъл дълбокоумните приказки.

Албертин и аз се разделихме, като се уговорихме да излезем някой път заедно. Докато разговарях с нея, нямах представа къде попадат думите ми и какво става с тях, все едно хвърлях камъни в бездънна пропаст. Ежедневният живот на всяка крачка ни убеждава в едно: обикновено лицето, към което ги отправяме, ги изпълва с мисъл, извлечена от собствената си същност, доста различен от вложения от нас в същите думи. А ако освен това сме с лице, за чието възпитание (както в моя случай възпитанието на Албертин), склонности, прочетени книги, принципи нямаме никаква представа, ние не знаем дали то откликва на думите ни повече, отколкото животно, което сме приучили да разбира едно-друго. Така че опитът ми да се сближа с Албертин ми изглеждаше като установяване на връзка с неведомото, ако не с непостижимото, толкова трудна задача, както да се дресира кон, и толкова отморително, както да се развъждат пчели или да се садят рози.

До преди няколко часа се опасявах, че Албертин само ще отговаря отдалеч на поздрава ми. А току-що се разделихме, уговаряйки съвместен излет. Зарекох се при следващата среща с нея да бъда по-дързък и предварително намислих не само думите, които щях да й кажа, но и всички приятни изживявания, които щях да поискам от нея да ми достави (защото сега у мен се бе затвърдило убеждението, че е лекомислена). Мисълта ни обаче се поддава на влияние, както растението, клетката, химичните елементи, и средата, която я променя, когато се потопи в нея, са обстоятелствата, промяната на декора, преобразен от самото й присъствие, затова когато срещнах отново Албертин, аз й казах нещо съвсем различно от предварително заплануваното. Освен това, като си припомнях възпаленото й слепоочие, си мислех дали няма да оцени повече някоя любезност, ако е уверена, че е безкористна. И най-сетне озадачаваха ме някои нейни погледи и усмивки. Те можеха да означават леснодостъпност, но и наивна веселост на темпераментно, ала в основата си порядъчно момиче. Един и същ израз на лицето или чисто словесен можеше да има различно значение: колебаех се като ученик пред труден превод от старогръцки.

Този път почти веднага срещнахме високата Андре, която бе скочила над стареца. Нямаше как, Албертин беше принудена да ме представи. Очите на приятелката й бяха изключително светли, все едно антре в тъмен апартамент с отворена врата към стая, заляна от слънцето и от зеленикавия отблясък на искрящото море.

Минаха петима господа, познати ми на вид още от първите ми дни в Балбек. Често се бях питал кои са.

— Не са от най-изтънчените — засмя се презрително Албертин. — Боядисаното старче с жълтите ръкавици пипне ли нещо, го прави за света, готин е, зъболекар в Балбек, славен човек. Дебелият е кметът, не най-дребния шишко, него сигурно сте го виждали, той е учител по танци, също много противен, не може да ни понася, защото вдигаме страшна врява в казиното, повреждаме столовете и искаме да махаме килима, когато танцуваме. Затова никога досега не ни е дал първа награда, макар че само ние умеем да танцуваме тук. Зъболекарят е добряк и бих го поздравила, за да ядосам учителя по танци, но не мога, защото с тях е и господин дьо Сент-Кроа, генералният съветник, човек от много добро семейство, свързал се за пари с републиканците. Никой честен човек не го поздравява вече. Познава чичо ми, защото нали и той е в правителството, но всички други мои роднини му обърнаха гръб. Слабичкият, с шлифера, е диригентът. Как, не го ли познавате? Дирижира божествено. Достатъчно е да чуете „Кавалерия Рустикана“. Ах, според мен е идеално! Тази вечер дава концерт, но ние не можем да отидем, защото ще бъде в залата на Кметството. В казиното може, но ако отидем в залата на Кметството, откъдето са махнали разпятието, майката на Андре ще получи удар. Ще ми възразите, че и мъжът на леля е в правителството. Но какво да се прави. Леля си е моя леля. Не затова я обичам. А тя открай време е имала само едно желание, да се отърве от мене. Жената, която действително ми е била като майка и има двойна заслуга, защото не ми е никаква, е една моя приятелка и аз наистина изпитвам синовна обич към нея. Ще ви покажа снимката й.