Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Направо да сметнеш, че го е преписала! — извика тя, когато свърши. — Никога не бих повярвала, че Жизел е способна да измъти такова съчинение. Ами цитираните стихове! Откъде ли ги е свила?

Възхищението на Албертин, сменило обекта си, но затова още по-силно, както и най-напрегнатото й внимание продължаваха да я карат «да се пули», докато Андре, чието мнение поискаха най-напред, защото бе най-голяма и най-добре подготвена, заговори за съчинението на Жизел отначало с известна ирония, а после уж небрежно, а всъщност съвсем сериозно преработи посвоему същото писмо.

— Не е лошо написано — каза тя на Албертин, — но ако бях на твое място и ми дадяха същата тема, това може да се случи, защото твърде често я дават, нямаше да постъпя така, а ето как. Най-напред на мястото на Жизел нямаше да се паля, а щях да съставя на отделен лист план. Първо — постановката на въпроса, изложение на темата, после — общите мисли, които трябва да се вмъкнат в съчинението. Най-сетне — оценка, няколко думи за стила, заключение. По този начин, като се водиш от план, знаеш къде отиваш. Още с пристъпването към изложението, Титин, или ако предпочиташ още с встъплението, защото става дума за писмо, Жизел е направила гаф. Пишейки на човек от седемнадесети век, Софокъл не трябва да се обърне към него с думите «Скъпи приятелю».

— Вярно, тя би трябвало да пише «Скъпи ми Расин» — извика буйно Албертин, — щеше да бъде много по-добре.

— Не — отвърна с лека насмешка Андре, — трябваше да пише просто «господине». Така и накрая трябваше да измисли нещо в този дух: «Благоволете, господине» (или най-много «Скъпи господине»), да приемете най-дълбоките ми уважения. Имам чест да бъда ваш покорен слуга.“ Освен това Жизел казва, че хоровете в „Атали“ били нововъведение. Тя забравя „Естир“ и две малко познати трагедии, но точно на тях тази година професорът направи разбор, така че само ако ги цитираш, понеже той има слабост към тях, можеш да бъдеш сигурна, че си издържала. Те са „Еврейките“ от Робер Гарние и „Аман“ от Монкретиен.

Като назова двете пиеси, Андре не можа да скрие чувството си на благосклонно превъзходство, което намери израз в доста мила усмивка. Албертин не сдържа удивлението си.

— Направо умопомрачителна си, Андре! — извика тя. — Ще ми напишеш тези две заглавия. Можеш да си представиш какъв късмет, ако ми се паднат поне на устния, ще ги изтърся тутакси и ще шашна всички.

Само че всеки път след това, когато Албертин молеше Андре да й повтори имената на двете пиеси, за да си ги запише, толкова начетената й приятелка заявяваше, че ги е забравила и никога не й ги припомни.

— После — поде Андре с недоловимо презрение в гласа си спрямо по-наивните си другарки, чието възхищение обаче бе щастлива да заслужи, пък и всъщност повече държеше да покаже как би написала писмото, отколкото си даваше вид, — Софокъл в ада трябва да е добре осведомен. Следователно той не може да не знае, че „Атали“ е била представена не пред широката публика, а пред краля-слънце и няколко привилегировани придворни. Това, което е казала Жизел по повод познавачите, съвсем не е лошо, но би могло да се допълни. Софокъл, вече безсмъртен, може да притежава пророческа дарба и да предизвести Расин, че според Волтер „Атали“ ще бъде не само негов шедьовър, но и шедьовър на човешкия дух.

Албертин направо пиеше думите й. Зениците й пламтяха. И с най-дълбоко възмущение отхвърли предложението на Розмонд да поиграем на нещо.

— И най-сетне — продължи Андре все със същия далечен, нехаен, леко подигравателен и едновременно доста пламенно убедителен тон, — ако Жизел бе набелязала спокойно още отначало общите мисли, които трябва да развие, тя може би щеше да се сети за нещо, което бих изтъкнала аз: разликата между религиозното вдъхновение на хоровете на Софокъл и на Расин. Бих накарал Софокъл да отбележи, че макар хоровете на Расин да са пропити от религиозно чувство, както в гръцката трагедия, все пак не става дума за същите богове. Богът на Иодай няма нищо общо с бога на Софокъл. И това води най-естествено след края на изложението до следното заключение: „Има ли значение, че вярванията са различни, на Софокъл би му било неудобно да настои по този въпрос, би се страхувал да не би да оскърби убежденията на Расин и като плъзне по този повод няколко думи за духовните му учители от Пор-Роайал, той ще предпочете да поздрави своя съперник за поетичния му дар.“

Албертин така се бе сгорещила от възхищение и от напрегнато внимание, че цялата плувна в пот. Андре си бе останала усмихната флегматично, като денди от женски пол.