Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Колкото до хармоничното сцепление на неутрализираните от известно време — поради съпротивлението, оказвано от всяка девойка на домогванията на другите към обсебване — различни сантиментални вълни, с които ме заливаха момичетата, то бе нарушено в полза на Албертин в следобеда, когато играехме на „пръстен“. Бяхме в горичката върху скалистия бряг. Застанал между две момичета, които не спадаха към тайфата и ги бяхме взели със себе си, защото този ден трябваше да бъдем по-многочислени, аз гледах със завист съседа на Албертин, някакъв младеж, като си казвах, че ако бях на неговото място щях да имам възможност да докосвам ръцете на приятелката си през тези неочаквани минути, които може би нямаше вече да се повторят, а можеха да ме отведат много далеч. Дори само по себе си, независимо от евентуалните последици, докосването на ръцете на Албертин, щеше да бъде за мен неземна наслада. Не че не бях виждал по-красиви ръце от нейните. Дори в приятелския й кръг ръцете на Андре, слаби и много по-изтънчени, имаха сякаш свой индивидуален живот, покорен на заповедите на девойката, но независим и се изтягаха пред нея като благородни хрътки ту с нега, ту замечтано или внезапно изопваха пръсти, затова Елстир им бе посветил няколко етюда. На единия, където Андре се грееше на огъня, те изглеждаха под неговата светлина златисто прозрачни като есенни листа. Само че ръцете на Албертин, по-пълнички, се поддаваха, после се съпротивяваха на ръката, която ги стискаше, и предизвикваха едно много странно усещане. Ръкостискането на Албертин притежаваше чувствена нежност в хармония сякаш с розовия възлилав цвят на кожата й. То сякаш ви помагаше да проникнете в девойката, в нейната чувственост, също както звънкият й смях, неприличен като гугукане, или като някои викове. Тя беше от жените, чиято ръка стискаме с такова удоволствие, че сме признателни на цивилизацията, задето е превърнала shake hands в жест, позволен между младежи и девойки, които се срещат. Ако произволните правила на любезността бяха заменили ръкостискането с друг някой жест, всеки ден щях да гледам недосегаемите ръце на Албертин с такова пламенно желание да се допра до тях, както желанието ми да усетя вкуса на бузите й. Но аз нямах предвид само удоволствието да държа дълго ръцете й в своите, ако бях неин съсед при играта на пръстен. Колко признания, колко обяснения в любов, премълчавани досега от стеснителност, можех да доверя на някое по-особено стискане на ръката. И колко лесно би й било на нея, отговаряйки ми с друго стискане, да ми покаже, че откликва. Какво съучастничество, какво начало на взаимна наслада! За няколко минути, прекарани до нея, любовта ми можеше да осъществи по-голям напредък, отколкото откакто я познавах. Чувствувайки, че тези мигове ще бъдат кратки и скоро ще отлетят, защото играта нямаше да продължи много дълго, а щом свърши, ще бъде вече късно, просто не ме сдържаше на мястото ми. Нарочно оставих да ми вземат пръстена и щом се озовах в средата, се престорих, че не съм го видял, когато той мина и го заследих с очи, дебнейки мига, когато ще бъде в ръцете на съседа на Албертин, която се смееше от все сърце и във въодушевлението и удоволствието си от играта цяла бе порозовяла.

— Ето че сме точно в красивата горичка — каза ми Андре, като посочи дърветата около нас и усмихнатият й поглед, предназначен само за мен, мина сякаш над играчите, като че ли само ние двамата бяхме достатъчно умни, за да се раздвоим и да направим поетически намек по повод играта. В изтънчеността си Андре стигна дотам, че изпя без особена охота: „Оттук мина порът от гората, госпожи, оттук мина порът на хубавата гора“ 56, също като някои хора, които не могат да отидат в Трианон, без да устроят празненство в стила на Луи XVI или смятат находчиво да изпеят някоя мелодия в обстановката, за която е била написана. Ако имах време да размисля, сигурно щях да съжаля, че не съм оценил постижението й, но умът ми бе съвсем другаде. Играчи и играчки вече се чудеха на тъпотата ми, че още не съм уловил пръстена. Аз наблюдавах Албертин, толкова красива, толкова безразлична, толкова весела, която, без да подозира, щеше да се окаже моя съседка, когато най-сетне щях да спра пръстена в ръцете на младежа благодарение на един трик, който тя не предполагаше, иначе би се ядосала. В оживлението на играта дългите коси на Албертин се бяха почти разплели и сухите й черни къдрици падаха върху бузите й, подчертавайки още по-добре розовата им плът.

— Косите ви са като на Лаура Дианти 57, на Елеонор Виенска 58и на нейната потомка, толкова харесвана от Шатобриан. Би трябвало да носите винаги косите си леко разпуснати — пошепнах й аз на ухото, за да се доближа до нея.