Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Няколко дни след играта на „пръстен“, понеже много се бяхме отдалечили при една разходка, бяхме страшно доволни, че намерихме в Менвил две двуместни „брички“, с които можехме да се върнем за вечеря, но аз вече толкова силно обичах Албертин, че поканих последователно Андре и Розмонд да се качат с мен, без нито веднъж да се обърна към нея, а после, докато продължавах да уговарям Андре и Розмонд, успях да внуша на всички, изтъквайки допълнителни съображения, свързани с часа, пътя, дрехите, да решат — сякаш против волята ми, — че е най-удобно все пак да взема със себе си Албертин, като се престорих, че, кажи-речи, се примирявам с компанията й. За съжаление, тъй като любовта се стреми към пълно абсорбиране на някое същество, а никое не може да засити глада ни само с разговор, макар че Албертин бе възможно най-мила по целия път, когато я оставих в дома й, се чувствувах щастлив, но още по-неутолен от нея, отколкото при тръгването ни, а минутите, прекарани заедно, ми се струваха просто незначителна сама по себе си прелюдия към нещо, което предстоеше тепърва. И все пак те притежаваха първото очарование, което никога вече не можем да изпитаме. Не бях поискал още нищо от Албертин. Тя можеше да си представя до какво се домогвам, но без да е сигурна, да предполага, че не се стремя само към отношения без определена цел, предизвикващи навярно у нея сладостен смут, изпълнен с очакване на изненади, със сантиментално бленуване.

Следващата седмица не се опитах да се видя с Албертин. Преструвах се, че предпочитам Андре. Любовта започва, изкушени сме да останем за любимата непознатият, в когото тя може да се влюби, ала чувствуваме нужда от нея, чувствуваме нужда да сме в съприкосновение не толкова с тялото, колкото с мисълта, с душата й. Плъзваме в някое писмо злобна забележка, която да принуди безразличната девойка да пожелае да бъдем мили с нея, и любовта с безпогрешна техника затяга постепенно мрежата, а попаднем ли в нея, не можем да не обичаме и не можем да бъдем обичани. Прекарвах с Андре часовете, когато другите отиваха на гости, уверен, че тя ще ги пожертвува охотно или дори неохотно от душевна извисеност, за да не би другите да си помислят или дори самата тя, че държи на някое светско развлечение. А аз гледах да бъде всяка вечер с мен не за да предизвикам ревност у Албертин, а да се издигна в нейните очи или поне да не уроня достойнството си, като й покажа, че съм влюбен в нея, а не в Андре. Не доверявах истината и на Андре, за да не би да я сподели с нея. Когато й говорех за Албертин, се преструвах на равнодушен, но може би моята студенина по-малко я заблуждаваше, отколкото нейната престорена доверчивост мене. Тя привидно вярваше, че съм безразличен към Албертин и уж желаеше възможно най-пълно единение между приятелката си и мен. Много е вероятно, напротив, да не е вярвала в равнодушието ми и да не е желаела единението ни. Докато й повтарях, че нехая за приятелката й, мислех само за едно: как да се свържа с госпожа Бонтан, която се бе настанила за малко близо до Балбек и Албертин се канеше да прекара три дни при нея. Естествено не се издавах пред Андре и с най-небрежен тон й говорих за роднините на Албертин. Недвусмислените отговори на Андре оставяха впечатлението, че тя не се съмнява в искреността ми. Защо тогава през един от тези дни й се изплъзнаха думите:

— Тъкмо срещнах лелята на Албертин.

Тя естествено не каза: „Подразбрах от привидно случайните ви забележки, че се чудите как да се свържете с лелята на Албертин.“ Но само с присъствието в главата на Андре на подобна мисъл, която тя смяташе, че е по-красиво да скрие, можеше според мен да се свърже думата „тъкмо“. Тя беше от категорията на някои погледи, жестове, които, макар и да не изглеждат логични, рационални, предназначени да въздействуват непосредствено върху съзнанието на слушащия ги, стигат все пак до него с истинското си значение, както човешката реч, превърната в електричество по телефона, отново става слово, за да я чуем. За да залича от мисълта на Андре подозрението, че се интересувам от госпожа Бонтан, заговорих за нея не само нехайно, но и зложелателно, заявих, че съм виждал преди време тази налудничава жена и се надявам да не я срещна отново. А напротив, но всякакъв начин се мъчех да стигна до нея.

Опитах се да накарам Елстир — с молба да не казва никому за желанието ми — да спомене на госпожа Бонтан за мен и да ме свърже с нея. Той обеща да ме запознае, като все пак се учуди, защото я смяташе достойна за презрение интригантка, толкова безинтересна, колкото користна. Предполагах, че ако се видя с госпожа Бонтан, Андре рано или късно ще узнае, затова сметнах, че е по-добре да я предупредя.