Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Опитваме ли се да избегнем нещо, то непременно се случва — казах й аз. — Едва ли има нещо на света по-противно за мен от повторна среща с госпожа Бонтан, ала няма да ми се размине, Елстир възнамерява да ме покани заедно с нея.

— Не се съмнявах нито за миг! — възкликна горчиво Андре и впери уголемените си и изменени от недоволство очи в празното пространство. Думите на Андре не изразяваха в най-стройна форма мисълта й, която можеше да се резюмира по следния начин: „Зная, че обичате Албертин и драпате с ръце и крака, за да се доближите до семейството й.“ Те бяха безформени отломки, по които можеше да се възстанови тази мисъл, която, тласната от мен, избухна като бомба въпреки волята на Андре. Също като изпусналото й се „тъкмо“ значението на тези думи беше в подразбиращия се втори смисъл и именно те, а не недвусмислените уверения ни вдъхват уважение или недоверие спрямо някого или пък ни скарват с него. Щом Андре не бе повярвала на твърдението ми, че семейството на Албертин ми е безразлично, тя мислеше явно, че обичам Албертин. И по всяка вероятност това не й беше приятно.

Обикновено тя присъствуваше на срещите ми с приятелката й. И все пак имаше дни, когато виждах Албертин насаме, и аз чаках тези срещи с трескаво нетърпение, а те отминаваха, без да ми донесат нищо определено, без ни една от тях да бъде решаваща, затова тутакси възлагах надеждите си на следващата, която пак нямаше да ги изпълни. Така един след друг рухваха като вълни тези върховни мигове, тозчас заменяни от други.

Около един месец след играта на „пръстен“ научих, че Албертин ще замине на другата сутрин за два дни при госпожа Бонтан и тъй като трябва да вземе много рано влака, ще нощува в гранд-хотела, откъдето би могла да свари с автобуса първия влак, без да безпокои приятелите, у които живееше. Споделих с Андре това.

— Не ми се вярва — каза тя с недоволно изражение. — Пък и едва ли ще имате някаква изгода, защото съм сигурна, че Албертин няма да иска да се види с вас, ако дойде сама в хотела. Това ще е против протокола — добави тя, служейки си с израз, който много обичаше от известно време, в смисъл „няма да е прилично.“ — Казвам ви това, защото познавам възгледите на Албертин. Иначе на мен какво ми става дали ще я видите, или не. Все ми е едно.

Към нас се присъедини Октав и веднага каза на Андре колко точки е отбелязал предния ден на голфа, а след него и Албертин, която се разхождаше, премятайки своето „диаболо“, както монахинята — броеницата си. Благодарение на тази игра тя можеше да остане цели часове сама, без да скучае. Щом дойде при нас, ми направи впечатление упорито вирнатото й носле, което бях забравил, когато я виждах мислено през последните дни. Вертикалната линия на челото й под черните коси се противопостави — не за първи път — на неясния ми спомен за него, а с белотата си то направо се набиваше в очите ми. Надигайки се от праха на спомена, Албертин възкръсваше пред мен.

Голфът привиква хората към самотни развлечения. И диаболото сигурно доставя такова. Обаче и след като се присъедини към нас, Албертин продължи да си играе, като същевременно участвуваше в разговора, също като дама, която продължава да плете, макар приятелките й да са дошли на гости.

— Изглежда, че госпожа дьо Вилпаризи — обърна се тя към Октав — се оплакала на баща ви (при думата „изглежда“ долових характерните за гласа й нотки; всеки път, когато установявах, че съм ги забравил, си спомнях същевременно, че зад тях ми се бе мярнало вече решителното, чисто френско изражение на Албертин. И сляп да бях, щях да отгатна по тези нотки не по-зле, отколкото по вирнатото й носле, енергичния й темперамент и провинциалния произход. Едното бе равностойно с другото и можеха да се заместват взаимно, а гласът й беше такъв, какъвто ще бъде човешкият глас във фототелефона на бъдещето. Тембърът му ясно очертаваше зрителния образ.)

— Изглежда, че е писала не само на баща ви, но и на кмета на Балбек да забранят да се играе на диаболо по плажа, цапнали я по лицето.

— Да, чух за оплакването й. Смешно е. Тук и без това няма кой знае какви развлечения.

Андре не участвуваше в разговора им. Тя не познаваше госпожа дьо Вилпаризи, също както Албертин и Октав впрочем.

— Не знам защо тази дама е вдигнала такъв шум — обади се все пак тя. — И старата госпожа дьо Камбрьомер я ударили, но не се е оплакала.

— Ще ви обясня разликата, заяви важно Октав, като драсна клечка кибрит. — Според мен госпожа дьо Камбрьомер е истинска светска дама, а госпожа дьо Вилпаризи — парвеню. Ще играете ли голф днес следобед? — И той си отиде заедно с Андре.