Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Забравяш, че това не е било любов, а обич на майка към дъщеря.

— Но в живота е важно не кого обичаш — поде той със сведущ, не търпящ възражение и едва ли не рязък глас — а фактът, че обичаш. Чувството на госпожа дьо Севине към дъщеря й с много повече основание може да се уподоби на страстта, обрисувана от Расин в „Андромаха“ и „Федра“, отколкото пошлите връзки на младия Севине с любовниците му. Същото важи и за любовта на някой мистик към неговия бог. Тесните граници, които очертаваме около любовта се обясняват само с голямото ни неведение за живота.

— Много ли ти харесват „Андромаха“ и „Федра“ — попита Сен-Лу със сянка на пренебрежение.

— В една трагедия на Расин има повече правда, отколкото във всички драми на господин Виктор Юго — отсече господин дьо Шарлю.

— Страшни са все пак тези светски хора! — прошепна ми Сен-Лу. — Да предпочетеш Расин пред Виктор е, най-меко казано, нелепо!

Той бе искрено огорчен от думите на чичо си, но се утеши донякъде с удоволствието, което му доставиха любимите му „най-меко казано“ и главно „нелепо“.

Когато развиваше мисълта колко е тъжно да живееш далеч от любимия човек (мисъл, заради която баба ми каза, че племенникът на госпожа дьо Вилпаризи много по-задълбочено разбира някои произведения от леля си и главно, че у него има нещо рязко отличаващо го от обикновените клубмени), господин дьо Шарлю не само проявяваше деликатна чувствителност, в повечето случаи неприсъща на мъжете, но и гласът му, подобен на контраалто с недостатъчно разработен среден регистър, създаващ илюзията на дует на юноша и жена, вземаше високи ноти, когато изказваше тези тънки мисли, придобиваше неочаквано особена лекота и в него ехтяха хорове на годеници или на монахини, изливащи нежността си. Но новоизлюпените девойки, от които господин дьо Шарлю с отвращението си от всичко женствено би бил така покрусен, ако само дори привидно е приютил в гласа си, не се ограничаваха с интерпретирането и модулирането на емоционалните пасажи. Често, докато господин дьо Шарлю говореше, се яхваше звънкият им ведър смях на пансионерки или кокетки, замерящи ближния с остротите си на злоезични хитруши.

Той разказваше за една къща, бивша тяхна семейна собственост, с парк, проектиран от Льонотр, където веднъж нощувала Мария-Антоанета, а сега купена от богатите финансисти Израел.

— Израел, така май се казват тези хора. Това според мен е не толкова фамилно, колкото племенно име, етническо обозначение. Кой знае, може би този вид хора нямат фамилно име, а носят само името на общността към която спадат. Но не е там работата! Да е било жилище на Германт и сега да принадлежи на Израел!!! — възкликна той. — Това ми напомня една спалня в замъка Блоа: пазачът, който ме развеждаше, каза: „Тук се е молела Мария Стюарт. Сега държим това помещение метлите.“ Естествено, не искам да чуя за онази наша къща. Тя е вече опозорена, както не искам да чуя и за братовчедка си, Клара дьо Шиме, дето напусна мъжа си. Пазя обаче снимка на къщата преди да бъде осквернена, както и на принцесата от времето, когато гледаше с големите си очи само братовчед ми. Снимката придобива особено достойнство, когато не възпроизвежда действителността, а нещо вече несъществуващо. Мога да ви дам снимка от моя замък щом се интересувате от този вид архитектура — предложи той на баба. В същия миг господин дьо Шарлю забеляза, че цветните ивици на бродираната му джобна кърпичка се подават и бързо я напъха навътре с изплашеното изражение на срамежлива, но далеч не невинна жена, прикриваща уж от прекалена добродетелност прелестите си в името на приличието — Можете ли да си представите — продължи той, — че първата грижа на новите собственици бе да развалят парка на Льонотр, еднакво престъпно деяние, както ако някои разреже картина на Пусен, заради което Израеловци би трябвало да бъдат в затвора. Вярно е — добави той с усмивка, след като замълча за миг — че сигурно има и много други неща, заради които заслужава да са там! Но представете си само как може да изглежда една английска градина пред старинните сгради.

— Но къщата е в същия стил, както Малкия Трианон — възрази госпожа дьо Вилпаризи, — а и Мария-Антоанета бе поръчала за него английски парк.

— Който независимо от това загрозява фасадата на Габриел — отвърна господин дьо Шарлю. — Очевидно днес би било варварство да се унищожи селцето, но без да държим сметка за духа на времето, съмнявам се, че една прищявка на госпожа Израел може да има същия престиж, както споменът за кралицата.