Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Без тези странни очи господин дьо Шарлю навярно щеше да прилича на много други красиви мъже. И когато, говорейки за останалите Германт, Сен-Лу ми каза по-късно: „Ех, вярно, у нито един не се чувствува толкова много расовото, аристократичното начало как то у чичо ми Паламед“, като по този начин потвърди, че расовото начало и аристократичната изтънченост не са нещо тайнствено и ново, а сбор от елементи, които лесно бях доловил, без да ме поразят особено неволно си дадох сметка, че съм загубил една своя илюзия.

Но колкото и херметично господин дьо Шарлю да затваряше лицето си, едва ли не актьорско поради лекия пласт пудра, очите му бяха един вид пукнатина бойница, единствената, която не бе успял да затъкне, и през нея в зависимост от мястото си спрямо него тутакси се чувствуваш под обстрела на кръстосаните лъчи на вътрешен уред, очевидно съвсем не безвреден дори за собственика, който, без да го е овладял напълно, го носи в себе си в състояние на неустойчиво равновесие, на косъм от избухване, а осторожното и винаги неспокойно изражение на очите с цялата умора, която придаваха на правилното и хармонично лице много дълбоките тъмни кръгове, навеждаха на мисълта за инкогнито, за дегизиране на застрашена могъща личност или просто на опасен, но трагичен индивид. Щеше ми се да отгатна тази чужда на природата на другите хора тайна, загатната в погледа на господин дьо Шарлю при сутрешната ни среща пред казиното. Само че сега, след като познавах роднините му, не можех вече да допусна, че ме е гледал като крадец, нито след като го чух да разговаря, че говори като безумен. Щом бе студен с мен, а толкова любезен с баба, това може би не се дължеше на лична антипатия, защото, изобщо, докато се показваше благосклонен към жените и се изказваше сдържано за недостатъците им, както и с голямо снизхождение, той изпитваше, напротив, такава силна ненавист към мъжете и особено към младежите, напомняща лошото чувство на женомразците към нежния пол. Изменяйки на обичайната си студенина, когато Сен-Лу спомена имената на двама-трима „жиголо“, негови роднини или близки приятели, господин дьо Шарлю каза едва ли не с ожесточение:

— Млади негодници!

Разбрах, че упреква днешните младежи главно в прекалена изнеженост.

— Истински женички! — твърдеше той презрително.

Пък и кой ли начин на живот не би изглеждал изнежен в сравнение с неговите представи за мъжественост? (Сам той по време на пешеходните си подвизи се хвърлял разгорещен в ледените реки след два-три часа ходене.) За него бе недопустимо мъж да носи, макар само един пръстен. Ала вкусът му към мъжественост не му пречеше да се отличава с най-тънка чувствителност. Когато госпожа дьо Вилпаризи го помоли да опише на баба замъка, в който живяла госпожа дьо Севине, и добави, че нейното отчаяние от раздялата и със скучната госпожа дьо Гринян е до известна степен чисто литературно, той възрази:

— А на мен, напротив, ми се струва съвсем естествено. Пък и в онази епоха подобни чувства са били разбираеми за всички. Че Лафонтеновият жител на Мономотапа 48изтичва при приятеля си, защото го сънувал малко натъжен, или че за гълъба най-голямото бедствие е отсъствието на другия гълъб, може би е също така пресилено за вас, лельо, както, че госпожа дьо Севине няма търпение да изчака мига, когато ще остане насаме с дъщеря си. Колко хубави са думите, които и казва на сбогуване! „Така ме боли душата от раздялата, че ме боли и тялото.“ Щедро пилеем часовете, летим във времето към жадувания миг, когато любимото същество го няма.

Баба много се радваше, че някои говори за „писмата“ точно както би сторила самата тя. Учудваше се, че един мъж е способен да ги разбере така правилно. Откриваше у господин дьо Шарлю едва ли не женски усет и отзивчивост. Когато по-късно останахме сами и заговорихме за него, ние решихме, че той навярно е изпитал дълбокото въздействие на някоя жена, на майка си или по-късно на дъщеря си, ако има дъщеря. Аз си помислих: „На някоя любовница.“, съдейки по влиянието на приятелката на Сен-Лу върху него, като заключавах от неговия случай, че мъжете стават по-изтънчени при близкото си общуване с жените.

— А щом отидела при дъщеря си, навярно не е имала какво да й каже — вметна госпожа дьо Вилпаризи.

— Сигурно е имала, макар само онова, което тя нарича „толкова безтегловно“, че само вие и аз го забелязваме. И най-важното, била до дъщеря си. А Лабрюйер ни казва, че това е всичко: „Да бъдеш край любими хора, да говориш с тях, да не им говориш, е все същото.“ Той е прав. Това е единственото щастие добави тъжно господин дьо Шарлю — и уви, животът е устроен толкова зле, че много рядко го вкусваме. Общо взето, госпожа дьо Севине не е толкова за оплакване както някои други. Прекарала е голяма част от живота си до любимата си дъщеря.