Господин дьо Шарлю превъзнасяше истинското умствено и душевно благородство на тези жени, влагайки двоен смисъл в тази дума, като заблуждаваше на първо място самия себе си. В тази двусмисленост се коренеше измамният му противоречив светоглед, смесица от аристократичност, великодушие и артистичност, а и обаянието му, опасно за хора като баба: тя би се надсмяла на по-грубоватия, по-невинен предразсъдък на благородник, вперен само в родословното си дърво и нехаещ за нищо друго, но беше съвсем беззащитна пред всяка форма на духовно превъзходство и според нея владетелите са достойни за уважаване повече от всеки друг главно задето хора като Лабрюйер и Фенелон са били техни наставници.
Тримата Германт се разделиха с нас пред хотела: щяха да обядват при принцеса Люксембургска. Докато баба се сбогуваше с госпожа дьо Вилпаризи, а Сен-Лу с нея, господин дьо Шарлю, който дотогава не ме бе заговорил, изостана малко по-назад и като се приближи до мен, каза:
— Днес след вечеря ще отида да пия чай у леля ми дьо Вилпаризи. Надявам се, че ще ми направите удоволствието да дойдете с баба си — и той настигна маркизата.
Независимо че бе неделя, фиакрите пред хотела не бяха повече, отколкото в началото на лятото. Жената на нотариуса например смяташе, че е много скъпо да наемат всеки път файтон само защото няма да ходят в Камбрьомер и предпочиташе да остане в стаята си.
— Болна ли е госпожа Бланде? — питаха познатите й нотариуса. — Не сме я виждали днес.
— Има малко главоболие от жегата и бурята. Най-малката дреболия й стига. Но мисля, че ще я видите тази вечер. Посъветвах я да слезе. Непременно ще й подействува добре.
Предположих, че щом ни кани при леля си, господин дьо Шарлю сигурно ще я предупреди. Явно той бе пожелал да заглади нелюбезното си държане към мен по време на сутрешната разходка. Но когато влязох в гостната на госпожа дьо Вилпаризи и се опитах да го поздравя, той разказваше с остър глас нещо злонамерено по адрес на свой сродник и не можах да уловя погледа му. Реших да го поздравя, и то доста високо, за да види, че съм дошъл, но разбрах, че ме е забелязал, защото още щом се поклоних, преди да промълвя и дума, ми подаде двата си пръста, за да се ръкува, без да извърне очи към мен или да прекъсне разговора си. Беше ме видял очевидно, макар да не даде вид. Едва тогава забелязах, че очите му никога не се спират върху събеседника му, а през цялото време се въртят във всички посоки като у изплашено животно или у уличните търговци, изричащи куп лъжи, докато излагат непозволената си стока, и без да извърнат глава, шарят с очи околовръст да не би да се зададе полицай. Малко се учудих все пак, че госпожа дьо Вилпаризи, много доволна от посещението ни, като че ли не ни очакваше, а още повече се изненадах, когато господин дьо Шарлю каза на баба:
— Колко добре, че сте се сетили да дойдете, нали, лельо?
Навярно бе забелязал учудването на маркизата и си помисли като човек, свикнал да дава тон, че лесно може да го превърне в радост, ако покаже, че на самия него му е приятно, така че нашето идване не можеше да предизвика други чувства. Сметката му се оказа вярна, защото госпожа дьо Вилпаризи, която ценеше племенника си и знаеше колко мъчно някой може да му хареса, като че ли внезапно откри у баба нови достойнства и цялото време беше страшно мила с нея. Аз обаче не проумявах как е възможно господин дьо Шарлю да забрави само след няколко часа кратката си, но съвсем съзнателна и явно преднамерена покана и да окачестви като чудесно хрумване на баба предложение, изхождащо единствено от него. В добросъвестния си стремеж към точност, който запазих чак до възрастта, когато разбрах, че не като питаш самия човек, можеш да узнаеш истинските му намерения и че опасността от недоразумение, което би минало незабелязано, е по-малка, отколкото ако наивно наблегнем на него, му казах.
— Но нима забравихте, господине, нали вие ме поканихте да дойдем тази вечер?
Ни звук, ни жест издадоха, че господин дьо Шарлю е чул въпроса ми. Тогава аз го повторих, като дипломатите или скараните влюбени, които неуморно и напразно се мъчат най-добронамерено да се доберат до разяснения, когато противната страна е решила да не ги даде. Господин дьо Шарлю пак не ми отговори. Стори ми се, че по устните му се плъзна усмивка на човек, преценяваш отвисоко характера и възпитанието на другите.
Тъй като той отказваше да ми даде каквото и да е обяснение, аз се опитах да си намеря сам и се впуснах в догадки, нито една от които не можеше да бъде вярна. Може би е забравил или аз не съм разбрал добре какво ми каза сутринта… По-вероятно е от надменност да не иска да покаже, че е поканил хора, на които не държи, и предпочита да прехвърли инициативата за идването им върху самите тях. Но ако не държи на нас защо настоя да дойдем или по-скоро баба да дойде, защото той разговаряше единствено с нея тая вечер и не се обърна ни веднъж към мен. Докато беседваше най-оживено с нея и с госпожа дьо Вилпаризи, скрит, така да се каже, зад тях като в дъното на ложа, той се задоволяваше само да отклони за миг изпитателния си пронизващ поглед и да го спре върху лицето ми със същия сериозен и загрижен израз, както ако то бе труден за разчитане ръкопис.
Читать дальше