Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Мъчно можеш да си представиш — продължи Робер — до каква степен на младини чичо ми е давал тон и е изковавал някои норми в обществото. Независимо от обстоятелствата самият той правел само онова, което му е било приятно, а снобите мигновено му подражавали. Ако ожаднеел в театъра и му донесели нещо за пиене в дъното на ложата, следващата седмица малките преддверия пред всяка ложа били пълни с освежителни напитки. През едно дъждовно лято страдал малко от ревматизъм и поръчал да му ушият пардесю от меката, но топла материя, от която се правят одеяла за път, като използувал изкусно сините и оранжеви ивици. Модните шивачи тутакси получили поръчки от клиентите си за сини и оранжеви пардесюта с дълги влакна. Ако поради известни съображения не му се искало вечерята в замъка, където бил канен за един ден, да протече тържествено, и за да подчертае намерението си, не бил донесъл смокинг, а сядал на масата със следобедния си костюм, възниквала мода да се вечеря на село по сако. Ако вместо лъжица му хрумнело да изяде сладкиша с вилица или с прибори, измислени от него и поръчани при някой златар, или даже с пръсти, това ставало правило за всички. Веднъж му се приискало да чуе някои квартети на Бетховен (защото ведно с чудатостите си той съвсем не е глупав и е всестранно надарен) и извикал музиканти в дома си, които да ги изпълняват всяка седмица за него и неколцина негови приятели. През същата година почнали да смятат за най-изискано да устройват в домовете си вечери с камерна музика. Струва ми се, че не е прекарал скучно живота си. Какъвто красавец е бил, кой знае колко жени е притежавал! Не бих могъл да ви кажа точно кои, защото е много дискретен, но зная, че немалко е изневерявал на горката ми леля. И все пак беше страшно мил с нея, тя го обожаваше, а той още не може да я прежали. Когато е в Париж, почти всеки ден ходи на гроба й.

На другия ден, след като разговаряхме за чичо му, докато Робер напразно го чакаше, аз минах сам пред казиното на връщане от хотела и изпитах усещането, че някой ме гледа, застанал недалеч от мен. Извърнах глава и забелязах четиридесетинагодишен мъж, много висок, доста пълен, със съвсем черни мустаци, който почукваше припряно с бастунчето по панталона си и ме гледаше втренчено с разширени от любопитство очи. От време на време мяташе извънредно бързи погледи и в разни страни: така може да гледа непознат човек само ако поради известни съображения даден индивид буди у него мисли, които не биха хрумнали никому другиму, ако е например ненормален или шпионин. След като ме стрелна още веднъж с погледа си, дързък и същевременно предпазлив, бърз и пронизващ, все едно последен куршумен изстрел, преди да побегнеш, и се озърна наоколо, той внезапно си придаде разсеяно и високомерно изражение и като се завъртя рязко, се обърна към един афиш и се зачете съсредоточено в него, тананикайки си нещо и оправяйки мъхестата роза в петлицата си. После извади от джоба си бележник, даде вид, че записва заглавието на пиесата, измъкна два-три пъти часовника си, нахлупи над очите си черното сламено канотие, долепи ръка до периферията му като козирка, сякаш за да види дали не се задава някой, направи недоволен жест, предназначен да покаже, че му е омръзнало да чака — жест, който никой не прави, когато действително чака, после килна назад шапката си, като откри нископодстриган алаброс, докато над ушите косата му бе дълга и къдрава и изпухтя шумно, както когато искаме да покажем, че ни е топло, без да ни е топло. Мина ми през ум, че е хотелски апаш, забелязал предния ден баба и мен и готвещ се да ни обере, а сега си дава сметка, че го улових да ме дебне, и за да ме заблуди, се опитва с новата си поза да се престори на разсеян и безразличен, само че го правеше така демонстративно, сякаш имаше за цел не толкова да разпръсне евентуалните ми подозрения, колкото да си отмъсти за унижението, което неволно му бях нанесъл, да остави у мен впечатление, че ме е забелязал, но съм много жалък обект, за да заслужа вниманието му. Той се пъчеше предизвикателно, свиваше устни, сучеше мустаци и умишлено ме гледаше равнодушно, сурово и едва ли не оскърбително. Затова изражението му беше така необяснимо, че го вземах ту за крадец, ту за малоумен. Облечен беше обаче изключително изискано, много по-строго и по-просто от всички летовници, които срещах в Балбек и това ме успокои, защото много често се чувствувах унижен заради сакото си, сравнявайки го с техните блестящи банално бели плажни костюми. Но ето че се зададе баба, поразходихме се малко с нея, а един час по-късно, когато тя се отби за миг в хотела, а аз останах да я чакам на улицата, излязоха госпожа дьо Вилпаризи с Робер дьо Сен-Лу и непознатият от казиното, които така се бе вторачил в мен. Погледът му ме прониза светкавично бързо, както първия път, и се върна обратно, за да се закове леко сведен надолу, притъпен безучастно, невиждащ сякаш нищо навън и неспособен да прочете нищо вътре, поглед, изразяващ само задоволство от ограждащите го мигли, които повдига с блажена безочливост — набожен и сладникав поглед на лицемер или надут поглед на глупец. Беше се преоблякъл. Сложил бе още по-тъмен костюм, сигурно защото истинската елегантност е по-близо до простотата, отколкото лъжеелегантността, но имаше и нещо друго: по-отблизо се виждаше, че ако бе прогонил почти напълно багрите от дрехите си, той бе сторил това не защото бе безразличен към тях, а защото си ги бе запретил поради някакво друго съображение. И външната строгост на облеклото му говореше за подчинение на даден принцип, а не за липса на желание. Една тъмнозелена нишка в плата на панталона му изтънчено съответствуваше на зелените ивици на чорапите му и издаваше силно развит усет към цветовете, овладян навсякъде другаде и само тук пуснат снизходително на свобода, а червената точица на връзката му бе незабележима като недопустима волност.