Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Не бяхте ли канени вчера у Саломон? — питаха се роднините.

— Не, не бях сред избраниците! Какво имаше?

— Голяма дандания! Стереоскоп и всевъзможни измишльотини!

— Ах, и стереоскопа ли? Жалко. Изглежда, че Саломон е изключителен, когато го демонстрира.

— Ех, нищо — каза господин Блок на сина си, — няма защо да му предлагаме всичко наведнъж, така ще има какво да пожелае да види.

В бащинската си любов той си помисли дали да не нареди да му пратят апарата, за да зарадва сина си. Но „на практика“ не достигаше време или им се стори, че не достига. Само че се наложи да отложат вечерята заради нас — Сен-Лу очакваше чичо си, който щеше да се отбие за два дни у маркиза дьо Вилпаризи. Увлечен по физически упражнения, главно продължителни преходи пеш, той щял да измине повечето път от замъка, където летувал, като нощува във фермите, и затова не се знаеше кога точно ще пристигне в Балек. Сен-Лу не смееше да мръдне и ме помоли дори да изпратя от Енкарвил — там беше пощенската станция — всекидневната телеграма до любимата му. Чичото, когото очакваха, се наричаше Паламед, име, наследено от прадедите му, владетели на Сицилия. Когато по-късно срещнех в историческа книга някой италиански подеста 46или висш духовник със същото име, запазено като красив, автентично старинен медал от епохата на Възраждането в семейството им и предавано от потомък на потомък от папския съвет във Ватикана чак до чичото на приятеля ми, изпитвах удоволствието, отредено на хората, които нямат достатъчно пари, за да съберат колекция от медали, пинакотека, а издирват стари имена (имена на местности, документални и колоритни като старинна карта, изглед на крепост, емблеми или сборник по обичайно право, кръщелни имена, в които под мелодичните френски окончания звучи и се долавя езиков недостиг, простонародна интонация, неправилното произношение на нашите предци, които подлагали латинските думи на трайни осакатявания, превърнали се по-късно в авторитетни законодатели в граматиката) и посредством тези колекции от старинни звучения си устройват сами концерти, също като любителите на старинна музика, които си купуват виола д’аморе или виола да гамба, за да изпълняват на старинни инструменти някогашните музикални творби.

Сен-Лу му каза, че даже в най-тясно затворените аристократически кръгове чичо му Паламед се славел като особняк, недостъпен, надменен, горд със знатния си произход, основоположник заедно с жената на брат си и няколко избраници на така наречения „Клуб на фениксите“. Дори там толкова се плашели от дръзкото му държане, че преди време някои светски хора, желаещи да се запознаят с него, потърсили посредничеството на брат му, но се натъкнали на отказ: „Не, не, не искайте от мен да ви представя на брат ми Паламед. И жена ми, и всички ние да ви ходатайствуваме, нищо няма да излезе. Или ще се държи нелюбезно с вас, а аз не мога да понеса това.“ В Жокейклуба той и няколко негови приятели били съставили списък на двеста членове, с които никога нямало да се запознаят. А у граф дьо Пари бил известен под прозвището Принца, заради изяществото и високомерието си.

Сен-Лу ми разказа за далечните младежки години на чичо си. Водел всеки ден жени в една гарсониера, която ползвал заедно с двама свои приятели, красиви като него: затова ги наричали „трите грации“.

— Веднъж един от хората, радващи се днес на завидна репутация в предградието Сен-Жермен, както би казал Балзак, но отличаващ се в първоначалния си невзрачен период със странни наклонности, помолил чичо ми да посети гарсониерата му. Ала едва пристигнал, той започнал да се обяснява в любов не на жените, а на чичо ми. Последният се престорил, че не разбира, извел под някакъв предлог двамата си приятели от стаята, после се върнали, уловили виновника, съблекли го, били го до кръв и при десет градуса под нулата го изритали навън, където бил намерен полумъртъв. Започнало следствие и нещастникът с голяма мъка успял да потули работата. Чичо ми не би приложил днес толкова жестока екзекуция и нямаш представа към колко много хора от народа този високомерен в светското общество човек се привързва и ги покровителствува, без да очаква от тях благодарност. Ту ще настани в Париж камериера, прислужвал му в някой хотел, ту ще прати някое селянче да учи занаят. Тази негова черта е доста привлекателна, особено защото противоречи на светското му държане.

Сен-Лу наистина спадаше към младежи, надрасли средата си дотам, че да си служат с изрази като тази негова черта е доста привлекателна — ценни зародиши на мироглед, когато смяташ себе си за нищо, а народа за всичко: точно противоположното на плебейската гордост.