Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Как сте, позволете ми да ви представя племенника ми барон дьо Германт — каза ми госпожа дьо Вилпаризи, докато непознатият измърмори, без да ме погледне, едно неясно „много ми е приятно“, допълнено от „хм, хм, хм“, за да подчертае принудената си любезност, и като сви малкия пръст, палеца и показалеца си, ми подаде само другите два, на които не носеше пръстени и аз ги стиснах през ръкавицата му от шведска кожа. После, без да вдигне очи към мен, се обърна към госпожа дьо Вилпаризи.

— Господи! Къде ми е умът! — възкликна тя.

— Ами че аз те нарекох барон дьо Германт! Позволете да ви представя барон дьо Шарлю. Впрочем грешката ми не е много голяма, все пак ти си Германт.

В същия миг излезе баба и тръгнахме всички заедно. Чичото на Сен-Лу не ме удостои не само с нито една дума, но и с нито един поглед. Той оглеждаше непознатите (и по време на кратката ни разходка метна два-три пъти опасния си, впиващ се като сонда поглед към някои незначителни и най-скромни по произход минувачи), но затова пък нито веднъж не спря очи на познатите си, ако съдех по мен, също като полицай натоварен с тайно поръчение, които не разпростира професионалната си бдителност и върху приятелите.

Като го оставих да разговаря с баба и с госпожа дьо Вилпаризи, аз изостанах назад със Сен-Лу.

— Кажете ми, дали така ми се счу? Госпожа дьо Вилпаризи каза на чичо ви, че е Германт.

— Ами естествено, той е Паламед дьо Германт.

— От същите Германт, които имат замък близо до Комбре и се смятат потомци на Жьонвиев дьо Брабант 47?

— Точно от тях. Моят чичо, възможно най-вещ в хералдиката, би ви отговорил, че семейният ни вик, бойният вик на рода ни, който по-късно станал „Дай път!“, първоначално бил „Комбрези“ — и Сен-Лу се засмя, за да не помисля, че се хвали с тази привилегия, на която имали право едва ли не само коронованите особи и предводителите на многолюдни опълчения. — Той е брат на сегашния притежател на замъка.

Ето как същата госпожа дьо Вилпаризи, която толкова дълго бе за мен само дамата, подарила ми в далечното ми детство пате с кутия шоколадови бонбони в човката си, толкова малко свързана за мен с околностите на Германт, както ако бе затворена в околностите на Мезеглиз, не по-блестяща, нито по-ниско стояща в моите очи от собственика на оптическия магазин в Комбре, се оказа съвсем близка родственица на Германт и внезапно претърпя едно от ония фантастични покачвания на цените, съответствуващи на също така неочаквани обезценявания на други неща, които притежаваме, поскъпвания и поевтинявания, които внасят в юношеството ни, и докато пазим още нещо от него толкова многочислени изменения, колкото са Овидиевите метаморфози.

— Не се ли намират там бюстовете на всички досегашни владетели на Германт?

— Да, внушителна гледка — забеляза иронично Сен-Лу. — Между нас казано, за мен всички тези неща са малко смешни. Но в Германт — и това е по-интересно — има един много вълнуващ портрет на леля ми от Кариер. Прекрасен е, все едно Уистлър или Веласкес — добави Сен-Лу, който в престараването си на неофит не спазваше особено точно стълбицата на величините. — Има и много затрогващи картини на Гюстав Моро. Леля ми е племенница на вашата приятелка, маркиза дьо Вилпаризи, и е била отгледана от нея. По-късно се омъжила за братовчед си, сегашния херцог дьо Германт, също племенник на госпожа дьо Вилпаризи.

— А чичо ви?

— Той носи титлата барон дьо Шарлю. По правило, когато умря баща му, чичо Паламед трябваше да вземе титлата принц де Лом, която носеше брат му, преди да стане херцог Германт, защото в това семейство сменят имената си както ризите си. Но чичо ми има особени схващания за всичко това и тъй като според него се злоупотребява с някои титли — италиански херцози, испански грандове и прочие, — макар че можеше да избира между четири-пет княжески титли, в знак на протест и привидна скромност, зад която се крие всъщност голяма гордост, си запази титлата барон дьо Шарлю. „Днес — казва той — куцо и сляпо е принц, трябва все пак да се отличаваш с нещо от другите. Ще се наричам принц само когато пожелая да пътувам инкогнито.“ Според него няма по-старинна титла от неговата. И за да докаже, че Монморанси неправилно твърдят, че били първите барони във Франция — те са били барони само на Ил-дьо-Франс, тяхното феодално владение, — чичо ми може да ви обяснява най-охотно цели часове, защото макар и да е изключително изтънчен и умен, той е убеден, че това е съвсем животрептяща тема за разговор. Но тъй като аз не съм като него, не ме карайте да се занимавам с генеалогия, няма нищо по-досадно и по-отживяло, а животът е много кратък.