Бари Хюгарт - Осем ловки демона

— Сега ще имам нужда от зорките ти млади очи — каза Господарят Ли. — Ако съм прав, някой от висшите мандарини се е превърнал в храна на таласъма, а по неизвестна за мен причина колегите му правят всичко възможно, за да прикрият този факт. Но при всички случаи ще се наложи да го погребат и да му осигурят пилон.

Аз, разбира се, разбрах какво имаше предвид Господарят Ли, но никак не съм убеден, че и нецивилизованите читатели ще успеят, затова ще обясня накратко.

Всички хора имат по две души. По-висшата — хун — се намира в черния дроб и когато човек умре, точно над този орган в капака на ковчега се пробива дупка, за да може тя да влиза и излиза, когато си пожелае. По-низшата душа — по — се намира в белите дробове и при никакви обстоятелства не бива да се изпуска навън. В нея са съсредоточени животинските инстинкти на човека и тя много лесно може да тръгне по земята във вид на зъл дух. Душата хун трябва да може да пътува между черния дроб на мъртвеца и Низшия съд на Бога на Стените и Канавките в Ада през всичките четиридесет и девет дни, през които я съдят, но когато е отделена от познатото си тяло, тя много лесно може да изгуби ориентация, а за една висша душа е истинска трагедия, ако се заблуди. Може да изпадне в паника, да се засели в напълно неподходящо тяло и да се изврати, а когато една висша душа стане зла, тя наистина става зла. Ето защо има създания като чих-мей и ето защо се издигат пилони, по които душите да се ориентират. Те са високи, на върха им се завързва яркочервен флаг и се поставят до къщата на мъртвеца — вляво от вратата, ако е мъж, и вдясно — ако е жена. Господарят Ли смяташе, че мандарините не могат да рискуват и няма да позволят душата хун на колегата им да се заблуди и превърне в същото създание, на каквото сам той бе станал жертва. Нямаше как да не поставят пилон.

Започнах да се оглеждам, за да го открия, и донякъде съжалявах, защото идвах в Забранения град за първи път и бих предпочел да можех да го разглеждам и да питам Господаря Ли за една или друга забележителност. През този първи ден разбрах само, че би било по-добре името му да е Забранената градина. След като напуснахме централната улица, попаднахме сред феерия от изкусно аранжирани дървета, храсти и цветя, между които най-неочаквано се разкриваха прекрасни и изненадващи гледки — например коралови стени с великолепни барелефи, изобразяващи велики дракони и феникси или екзотични птици, които сякаш позираха на художниците, накацали по причудливите скали край тюркоазните езера. Именно една от тези птици привлече погледа ми докато се оглеждах за пилона и след миг разбрах, че не целият й блясък идва от перата. — Там! — възкликнах аз.

Зад една редица нарове към небето се издигаше тънка черна чертичка, на върха на която се вееше ален флаг. Когато стигнахме до Златната река, Господарят Ли накара носачите да свърнат натам. Минахме през Портата на Всеобщата хармония и се насочихме към комплекса, в който той беше прекарал двадесет напразни години — поне той ги наричаше така. Минахме покрай Залата на Утвърдения интелект, Залата на почитта към учителя (това е втората по големина библиотека в света — първата е в Чанг-ан) и там, в двора на Залата на литературната задълбоченост, вляво от входа й, видяхме пилона, предназначен за ориентиране на душата. Под аления флаг се развяваше още един — флаг на висш учен, който имаше право на всичките четиринадесет символа на академичната слава — перли на желанията, музикален камък, облаци за щастие, ромб, чаша от рог на носорог, книга, картина, кленов лист, бял равнец, бананов лист, триножник, билката на безсмъртието, пари и сребърна обувка.

— Този флаг значително намалява броя на възможните жертви — каза щастливо Господарят Ли. — Чул ли си някой от най-изтъкнатите учени на Империята да е издъхвал напоследък? Не, не си. И това ме кара да мисля, че подозренията ми за някаква конспирация са съвсем обосновани.

Когато влязохме в двора, видяхме, че е запълнен с паланкини като нашия, до един с траурни драперии. Тълпа младши мандарини се поклони дълбоко пред шапката и отличителните знаци на Господаря Ли, защото си беше сложил всичките, включително и символите на имперския пост, който беше заемел преди шестдесет години — резултатът беше много внушителен. Тръгна нагоре по стъпалата, сякаш мястото беше негова собственост и след малко се озовахме в огромна приемна зала — толкова огромна, че чак изглеждаше непропорционална. Стените й бяха покрити с кожите на диви животни, населявали няколко гори, да не говорим за останалите висящи орнаменти и разкошните дърворезби. Един килим, който изглежда беше направен от кожи на сибирска белка, покриваше близо декар от пода и стигаше до мраморен подиум, върху който беше поставен голям саркофаг.