Бари Хюгарт - Осем ловки демона

— Казахте, че е хвърлило нещо и то е ударило един от крадците по гърба? — понита той.

— Така ми се стори — отвърна сержантът. — Беше някъде тук, струва ми се.

Те започнаха да претърсват високата трева и след малко един от войниците наддаде остър писък. Господарят Ли отиде при него, извади голямата си зелена носна кърпа, наведе се и когато се изправи, в ръката си държеше полуизядена човешка глава.

— Не се учудвам, че чудовището е било раздразнено. Мародерите са прекъснали обяда му — каза мъдрецът благо.

Главата беше откъсната от нечие тяло и от нея висяха сухожилия и част от гръбначния стълб, което я правеше да изглежда като някакво безсрамно морско създание. Никой не би могъл да идентифицира горкия човек. Вампирът кръвопиец беше изял лицето и трябва да призная, че на подобна гледка не съм попадал много често през живота си. Господарят Ли накара войниците да претърсят околността, макар и да не се надяваше много да намери останалата част от тялото. След това сложи главата на носилката и изпрати войниците към магистрата Хан Шан, като даде на сержанта бележка, в която го хвалеше за службата му.

На Въглищарския хълм живееха най-богатите фамилии в Пекин и когато Господарят Ли отиде до края на гробището, пред очите му се откри възможно най-скъпо струващата гледка в света. Пред нас се простираше целият град, а почти право надолу се виждаха обсипаните с рози стени, сините, жълти и алени плочи по покривите на Забранения град. Възрастният човек бе хванал ръце зад гърба си и се поклащаше напред-назад, подсвирквайки си едва чуто, и в този момент разбрах с изненада, че той се чувства щастлив като бълха, на чието разположение са самите императорски хрътки.

— Вол — обърна се той към мен, — боговете са решили да ни възнаградят заради злокобната ни среша с Ханджията шеста степен Ту.

— Учителю? — казах аз.

— Вземи много четки, мастило и хартия. Би било прекрасен жест, ако изпратим на Флакус Четвърти описание на това, което ще се случи.

— Учителю?

Той бръкна в елегантната си одежда, извади миризливия си мех от козя кожа и махна тапата. Вонята на алкохол, долетяла до носа ми, едва не ме задуши.

— Вол, в тази полуизядена глава има нещо толкова необикновено, колкото и в съществото, което я е накацало — каза Господарят Ли. — В последното критическо есе на нашия приятел варварин се говореше за някакви риби и, освен ако не се заблуждавам дълбоко, предстои ни да се сблъскаме със загадка, равна по значение на огромен бял кит.

— Учителю? — казах аз.

Той преглътна четвърт литър от течността и аз за миг се зачудих дали вампирът би могъл да понесе нещо подобно.

— Един бял левиатан 1 1 Библейско морско чудовище, нарицателно за нещо колосално. — поясни той. — Момчето ми, муцуната му гледа към звездите, вълните от опашката му люлеят островите в океана и той се приближава към нас през свещените морета с неизбежността на айсберг.

— О! — възкликнах аз.

Рано на следната сутрин един дворцов паланкин 2 2 Закрита носилка за хора. , драпиран в бяло — траурния цвят — от който се носеха кълба благовонен жертвен дим, пое по Императорския път към Портата на доброто поведение. Пред паланкина крачеха един бонза и един тао-ших, които удряха гонг с дървена палка във форма на риба. Нямах никаква представа защо се намирам в това нещо заедно с Господаря Ли — и двамата облечени като за аристократично погребение. От опит знаех, че когато бръчките около очите му се свият в стегнати концентрични окръжности, е по добре да държа устата си затворена, така че и този път изчаках умът му постепенно да се отпусне, а заедно о него и бръчките. Той се обърна към мен:

— Вол, бил ли си някога в Забранения град? Разбира се, че не! Аз не съм мандарин или член на императорската свита и Господарят Ли го знаеше много добре.

— Натам сме тръгнали. Имам причини да смятам, че става нещо странно.

Той бръкна в одеждата си и извади една огнена перла. (Не знам как ги наричат варварите. Представляват заоблени късчета кристал или стъкло и могат да фокусират слънчевите лъчи така, че да пламне огън. Освен това могат силно да увеличават или намаляват това, което гледаш през тях. В моето село ги наричат „големи-малки камъни“.) След това бръкна в друг джоб и извади оттам носната си кърпа. Когато я разгърна, разбрах, че пред очите ми се намира нечие ляво ухо.

Къде ли пък е намерил ухо? Беше гладко отрязано и нямаше и следа от кръв. След това си спомних за полуизядената глава, която бяхме видели предния ден във фамилното гробище на Лин, и че докато ние търсехме тялото, Господарят Ли остана за известно време сам.