Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Ала фантазиите продължават да заемат все повече място в неговия живот. Репутацията му на извратен човек се подсилва от нова пародия на брак с поредния му любовник, освободения роб Питагор. Държан настрани от общественото мнение със средствата на ласкателството, Нерон все повече затъва в своя живот, изпълнен с илюзии и съпровождан от време на време от прояви на тирания и жестокост. През 64 г. сл.Хр. е разкрит заговор за неговото убийство по време на състезание по надбягване на колесници, което трябва да се състои в Циркус Максимус в Рим. Това води до поредица от арести и екзекуции и още повече засилва параноичната мнителност на императора. Раздутите нужди на държавното съкровище правят Нерон още по-ненавиждан от неговите поданици. „Жаждата на Нерон за богатства доведе всички в държавата до банкрут“ — пише Тацит.

Тъй като смята, че е застрашен от омразата на сенатското съсловие към него, Нерон решава да посети Древна Гърция, за да се порадва на слава и популярност, които започват да не му достигат в Рим. Междувременно в империята се надигат брожения и недоволство, а командирите на римските армии един по един отхвърлят клетвата си за вярност към императора. Сред тях е и Галба, управител на сенатската провинция Хиспания Тараконензис. Движението, насочено срещу Нерон, придобива лавинообразен характер и Сенатът го обявява за враг на народа.

Нерон намира убежище във вилата на Фаон край Рим, съпроводен от четирима от освободените си роби. Един от тях, Епафродит, му помага да се самоубие с нож малко преди изпратените от града въоръжени конници да пристигнат за него. „Qualis artifex pereo“ 38 38 „Какъв артист си отива!“. — Б.пр. — промълвява умиращият Нерон и изразява последната си воля — гробът му да бъде украсен с мрамор.

Не е лесно да установим степента на душевно разстройство на Нерон. Може да се изтъкне становището, че той действа според собствените си разбирания за ролята на владетеля в Римската империя. И провалът на тези действия се дължи не на липсата на здрав разум, а по-скоро на неговата порочност и погрешна вътрешна политика. Но пороците, които характеризират личността на Нерон, неговата неувереност и тиранично поведение, изглежда, се дължат на ментално състояние, което прехвърля границата на нормалното. Генетичното предразположение на членовете на Юлиево-Клавдиевата династия също не предполагат нормална психика. Самият Нерон произхожда от рода на жени със здрав разум и силни чувства — сред тях прабаба му Ливия, баба му Агрипина Старша и майка му Агрипина Младша. Само някой опитен специалист по генетика би могъл да определи доколко техните гени са повлияли на тази издънка на рода им. Но емоционалният живот на Нерон, проявил се например в любовта му към Попея, води до предположението, че той не е психопат, макар че някои негови прояви са сходни с тези на психично разстроен човек. Възможно е да е бил и шизофреник. Но независимо от всичко той поне със сигурност страда от разстройство на личността, което води до моментни изблици на лудост. Подобно на Тиберий той може да не е напълно луд, но не е и с всичкия си.

Смъртта на Нерон слага край на Юлиево-Клавдиевата династия. През следващите сто години императорите се оказват мъже с опит и качества на пълководци, администратори, строители, законодатели и дори философи, но с едно изключение — император Домициан, който подобно на Нерон е елинофил, ексхибиционист и с тираничен характер. Останалите, които се различават коренно от него, са Веспасиан, Тит, Траян, Хадриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. Това е времето на истинския златен век на Римската империя, както посочва историкът Едуард Гибън през осемнадесети век.

След това, в края на втори и началото на трети век след Христа, империята изведнъж попада под управлението на група млади императори, които се оказват психически нестабилни: Комод, Каракала и Елагабал. И така, този златен век завършва с края на живота и властването на Марк Аврелий през 180 г. сл.Хр. Настъпват четиридесет години, прекъснати само от стабилното управление от 192 до 211 г. сл.Хр. на способния император Септимий Север, през които короната обикновено е в ръцете на млади и неопитни хора, чиито умове са направо помрачени от абсолютната императорска власт, с която разполагат. Лишени от управленски талант, те компенсират тази си немощ с капризно, потисническо и неуравновесено упражняване на властта, като подобно на Калигула претендират за божественост. Дори и да не са били клинично луди, те със сигурност са жертви на психични проблеми на личността, които в днешно време изискват постъпване и лечение в специализирано психиатрично заведение.