Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

В известен смисъл обаче болестта му е повлияла върху начина, по който историците се опитват да интерпретират неговото управление. Тези, които приемат, че през целия си живот монархът е страдал от нервно и психично разстройство, водещо от време на време до лудост, стигат до заключението, че подобно заболяване е оказвало влияние върху вземането на политически решения и се е отразило отрицателно на цялото му управление. От друга страна обаче, ако приемем, че кралят е получавал пристъпи на порфирия само от време на време, тогава няма основание да се предполага, че политическите му решения са били неправилни, освен през периодите на здравословни проблеми, и че като цяло управлението му е било нормално. Някои от по-старите изследователи на неговото царуване откриват причините за невротичните му проблеми в това, че според тях той прави отчаяни опити да възстанови загубения авторитет на короната и трябва да се бори срещу министрите си, които не харесва, като например Гренвил и Чатам. Други историци прибавят към причините за състоянието на краля и отговорността, която носи за избухването на Американската война за независимост, за нейното проточване и за катастрофалния ѝ край. Такива мнения обаче вече никой не споделя — не защото в ума на Джордж III не са били заложени кълновете на лудостта, а защото подобни интерпретации на водената от него политика са просто неверни.

Напълно основателно крал Джордж трябва да бъде освободен от клеймото на луд крал, държал толкова дълго властта в свои ръце, както правилно посочва неговият биограф и изследовател Джон Брук. (John Brooke, King George III. London, 1972.) През по-голямата част от управлението си кралят е отговорен и изпълняващ задълженията си монарх. При все това не може да се отрече, че в отделни кратки периоди от царуването си Джордж III е с помрачен ум дотолкова, че да не е в състояние да управлява страната си, независимо дали причините за неговата лудост са от органичен или от психологически характер. Ако той не се бе възстановил от най-сериозната криза, разразила се през 1788–1789 г., неговият син и престолонаследник, принцът на Уелс, щеше да стане регент, да свали от власт правителството на торите начело с Уилям Пит и да натовари вигите с управлението на страната, а министър-председател може би щеше да стане Чарлс Джеймс Фокс. Разбира се, че трудно може да се предвиди какво отражение биха имали тези промени върху Европа, която по онова време е отслабена от революции и е разкъсвана от войни. На Англия обаче това със сигурност би се отразило твърде сериозно. Но в края на краищата тези събития не се случват, а по-късните пристъпи на болестта на краля, макар и да предизвикват у министрите му тревога, не са от жизненоважно значение за страната. В крайна сметка лудостта на крал Джордж III може да се смята за трагедия по-скоро в индивидуален, отколкото в политически план.

По ирония на съдбата съвременникът на английския крал Джордж III — Кристиан VII Датски, който при това е женен за сестра му Каролина Матилда, също става жертва на лудостта. Почти до края на продължителното му царуване умственото разстройство на Джордж III Английски, макар и тежко в своите проявления, оказва само спорадично влияние върху държавния живот. При Кристиан VII Датски обаче, въпреки че се наблюдават и периоди на просветление, може да се каже, че през по-голямата част от управлението си той е напълно луд. С това иронията на съдбата не се изчерпва, защото, ако приемем заключенията на историците на медицината Макалпайн и Хънтър, съпругата на датския крал, кралица Каролина Матилда, подобно на брат си Джордж III Английски страда от порфирия и умира от това заболяване на сравнително млада възраст. (Ida Macalpine and Richard Hunter, George III and the Mad-Business. London, 1969, pp. 223–228.)

Датската и Хановерската династия се намират в близко родство поради факта, че майката на Кристиан VII, Луиза, е дъщеря на Джордж II. Когато през 1768 г. крал Кристиан посещава Англия, хората обсъждат голямата му прилика с представителите на английското кралско семейство. „Той… е като член на кралското семейство — пише лейди Мери Кок, но най-много прилича на принц Фредерик“ (най-малкия брат на крал Джордж III, който умира на петнадесетгодишна възраст през 1765 г.). (Lady Mary Coke, Letters and Journals 1754–1774, vol. II, p. 335.) Хорас Уолпол пък отбелязва, че датският крал се перчи като врабец, точно както е правел и дядо му, Джордж II. (Horace Walpole, Correspondence, ed. W. S. Lewis, XXXV, p. 327.) Принцесата на Хесен твърди, че Кристиан ѝ напомня повече от всички за бащата на английския крал, Фредерик, принц на Уелс, „само дето толкова много си къдри косата“. С това приликите свършват, освен ако не приемем действието на известни наследствени фактори, защото в областта на политиката лудостта на Джордж предизвиква политическа криза, докато тази на неговия зет става причина не просто за извънредна политическа ситуация, а и за потресаваща лична трагедия.