Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Сталин, който слага епизодично някакви загадъчни знаци в черната си тетрадка, много пъти се връща към мисълта вместо „Кратката биография“ да бъде създаден голям, монументален труд за него. Това личи от указанието му за „инвентаризиране“ на архивите, от отделни, изказвани на глас размисли в присъствието на Жданов, Булганин и Поскрьобишев, от нееднократните му разговори с Александров, Митин и Поспелов (създателите на официалната му биография) по въпросите на партийната историография, от тълкуванията за „ролята на Лениновите ученици“. Той често се връща към миналото. От година на година мислите му все по-натрапливо го отнасят към началото на века, към борбите след революцията, към имената и ликовете на ония, с чиято съдба той самият се е разпореждал. Понякога му напомнят за миналото и роднините на бившите му съратници. След редовния си доклад за извършеното Берия слага от време на време на бюрото му списъци с имената на роднини на известни партийни дейци, разстреляни като „народни врагове“ или осъдени на безпросветен мрак в някой концентрационен лагер, които се обръщат с писма лично към „вожда“. Очите на Сталин пробягват по списъците и обикновено мълчаливо, без дума да отрони, „вождът“ ги връща. На Берия всичко е ясно, той прибира книжата в папката и напуска кабинета. „Нека си носят кръста“ — мисли си диктаторът. Никак няма да го радва перспективата да се завърнат в Москва, Ленинград и в други градове стотици, хиляди жени, деца, племенници и внуци на негови другари по партия. А и колко нови грижи за властите, за „органите“! Не, нека да си останат там, където са.

Все пак пита понякога за някои:

„И какво иска? И тя ли моли за освобождаване?“ — поглежда той с упрек Берия. А той изважда чевръсто от папката препечатаното на пишеща машина писмо на човека, чието име е заинтересувало „вожда“.

Последния път писмото беше от роднина на Феликс Едмундович Дзержински — Ядвига Йосифовна, живееща в Москва на улица „Потаповска“. Молителката се застъпваше за майка си Ядвига Генриховна Дзержинска, осъдена от „Особеното съвещание“ и намираща се вече много години в лагерите край Караганда. Дъщерята пише: „… мама е много болна, страда от туберкулоза на белите дробове, скорбут и бруцелоза. Състоянието й е много тежко“ 112.

Сталин се пренася мислено в ония далечни години, когато по заръка на Ленин пътуваше заедно с Дзержински към Източния фронт, към Вятка и към Петроград за организиране на отпор против Юденич… Боже мой, колко отдавна беше всичко това! И лицето на Дзержински отдавна вече се е изтрило в паметта му. Но защо такива хора имат съмнителни роднини, деца и внуци? И после, какво общо има тук някоя си Ядвига Генриховна? Не, нека с тия въпроси се занимава Берия.

На Сталин му липсва и най-елементарното човешко състрадание. Но като че ли най-страшното е, че „вождът“ никоганито е можел, нито е искал, макар и мислено, да се постави на мястото на жертвата, на човека, чиято съдба зависи от неговата воля. Студенината — тази най-страшна болест на човешката душа — завинаги е „вледенила“ у него всякакво човешко чувство. Вглеждайки се в поредния списък, диктаторът се учудва: колко много са живите още измежду ония, които отдавна трябваше да изчезнат от лицето на земята!

„Тази също ли моли за някого?“ — разговаряйки сякаш със себе си, измърморва тихичко Сталин и тиква пръста си под името Радек.

„Не за себе си моли, дъщерята на Радек“ — пояснява Берия.

„Аз, София Карловна Радек, родена в 1919 г., Ви пиша това писмо и Ви моля да ми обърнете внимание…“ Сталин си спомня, че никой май не е писал така възторжено за него като Радек. Добро перо имаше той… Например колко хубаво се беше изказал за него като вожд: „В годините на Октомврийската революция виждахме Сталин не само в щаба на революцията, но по-често на предната бойна линия. Когато Москва е заплашена от примката на глада, той намира хляб; когато обръчът от враждебни сили се затяга застрашително около Царицин, той организира там отпор; когато опасност заплашва Петроград, той проверява там бастионите. Той вижда революцията не по съобщенията, той я гледа право в лицето, той вижда нейните недосегаемо извисили се полети, вижда и дъното й. И така, очи в очи с нея, завършва окончателното развитие на Сталин като вожд на революцията.“ 113

Тогава Сталин много хареса тия негови думи. А после го постави на подсъдимата скамейка заедно с Пятаков главно защото го подозираше в трайни симпатии към Троцки. Та нали му бяха доложили, че е писал на изселения в Алма Ата „изтъкнат вожд“! Както и Троцки на него! 114Макар че Радек се силеше после да си върне отново доверието му. Сталин дори беше видял писмото от Троцки, беше му го донесъл Блюмкин, а той тогава го предаде на Ягода, без да го разпечатва… Стигаше му само да види, че изгнаникът е писал писмо не на някого си, а на Радек… Не, троцкист беше Радек и троцкист си остана. Все пак, когато утвърждаваше проекта за присъда, представен му от Улрих, замени наказанието на Радек с лагер, вместо да бъде разстрелян. По-късно му казаха, че скоро след това Радек е умрял…