Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Така са разговаряли двамата лидери на двете огромни страни. Срещата им е оценена като наистина историческа, ознаменуваща много големи промени върху глобалната шахматна дъска на световната политика. У Сталин предубеждението бавно се стопява; той дълго време не се доверява на Мао Дзъдун. Изглежда, изиграла е своята роля получената информация за Мао: недружелюбно отношение към китайските кадри, учили се в Москва, демонстративна безучастност на китайския лидер по време на критичните ситуации край Москва и Сталинград в годините на войната и други подобни факти.

Но постепенно, с все по-голямото сближаване между Китай и СССР, с активизирането на американската позиция на Пекин и ролята му в корейската война отношението на Сталин към китайския вожд се изменя. Мисля, че и съветският лидер е създал у Мао твърде сложно впечатление. Но едно е несъмнено: държавническата мъдрост и величавото спокойствие, които Сталин добре умее да демонстрира, както и абсолютната му самоувереност са затвърдили в съзнанието на китайския ръководител представите за силата и целенасочеността на съветската партия и държава. Подписването на договора на 14 февруари 1950 г. отслабва опасното въздействие на ветровете, раздухвани от „студената война“. Кулминацията на напрежението съвпада тъкмо с годината, когато двата велики народа поемат пътя на дружбата. Мисля, че приемниците на Сталин (както и самият Мао) навремето са направили много по-малко от възможното, за да запазят ония добри отношения, които бяха започнали да се създават през 50-те години. Една от причините е специфичното, а понякога и направо негативно отношение на Мао спрямо разобличаването на култа към личността, към XX конгрес на КПСС и към всичко, свързано с тях. Крепкото ръкостискане на двамата гиганти, погледнато исторически, не продължава дълго. Сега, слава богу, двете страни отново си стискат здраво ръцете. Иска ми се този път да е за дълго.

Студени ветрове духат не само откъм Запад, но и откъм Изток. Дислокацията на американските и съветските войски в Корея веднага след войната предопределя създаването на различни политически структури в северната и в южната половина на полуострова. След като на 10 май 1948 г. след изборите в Южна Корея са създадени законодателни и изпълнителни органи, на 25 август същата година се произвеждат избори и в Северна Корея. Образуват се фактически две държави, които изкуствено разделят корейската нация. След изтеглянето на съветските войски от Северна Корея същото правят и американците. Всяка от страните смята, че по-голямата част от населението на полуострова поддържа нейното правителство. За съжаление други съветски, китайски и корейски документи освен ония, които се публикуват тогава във вестниците, не са известни на обществеността. Но е ясно, че конфликтът започва поради стремежа на всяка от страните да разпространи господството си над цялата корейска територия. Имах възможността да установя от редица косвени източници, че Сталин се е отнасял твърде предпазливо към изострянето на ситуацията на полуострова. Още от самото начало е правел всичко възможно, за да избегне пряката конфронтация. По този въпрос Мао е бил настроен решително. По време на няколкото срещи на Сталин с Мао Дзъдун през декември 1949 и февруари 1950 г. в Москва те са обсъждали проблемите на Корейския полуостров. Сталин е разбирал, че американците са се отдалечили от Потсдамските споразумения за Корея толкова много, че не е възможно да бъде създадена безболезнено единна държава. Освен това се е отнасял подозрително и към американската идея за опекунство над Корея, както и към „свободните“ избори. Защото в Южна Корея, където се намират американските войски, живее значително по-многобройно население. Линията по 38-ия паралел е определена през 1945 г. като временна демаркационна линия между американските и съветските войски без каквато и да е политическа обосновка. По-късно, когато тя става държавна граница, излиза наяве географската й несправедливост, тъй като сериозно ощетява северняците.

Махалото на войната силно се люшва няколко пъти. Високото напрежение по демаркационната линия непрекъснато расте. В началото на бойните действия, които започват на 25 юни 1950 г., войските на КНДР нанасят силен удар, после овладяват Сеул и излизат на река Нактонган. За американците това е силен удар. През септември американските войски, сдобили се с поддръжката на Съвета за сигурност при ООН (съветският представител не участва в гласуването и не може да използва правото на „вето“), организират голям десант в Инчон и контранастъпление от пусанския плацдарм. Ударът е толкова силен, че американските и южнокорейските войски, без да спрат на 38-ия паралел, завземат Пхенян, а към края на октомври окупират значителна част от Корейската народнодемократична република. Обратно, сега се създава ситуация, при която изглежда, че американците са постигнали своето. Още повече защото на редица места американските войски стигат до границата с Китайската народна република. Според наличните данни Сталин е бил принуден да се съгласи с предложението на Мао Дзъдун китайците да окажат непосредствена помощ на КНДР, макар че това е водело до увеличаване на опасността от ескалация на войната. Американците се заслоняват зад синия флаг на ООН, а китайците прибягват към „доброволчество“.