Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Нужно е да се отбележи, че корейският конфликт е укрепил доверието на Сталин към Мао, а следователно и отношенията между СССР и КНР като цяло. Когато към 30 китайски дивизии тръгват напред, обстановката отново рязко се изменя. Китайските и севернокорейските войски не само освобождават територията северно от 38-ия паралел, но се и придвижват на 100 километра по̀ на юг. Към средата на лятото на 1951 г. моралният дух на американските войски и военният престиж на Съединените щати значително падат. Сталин усеща, че е настъпил най-отговорният и опасен момент. Американците може да не се примирят с поражението си и да използват последния си, ядрения аргумент. След 1945 г. може би тогава се е появила най-очевидната заплаха от трета световна война. Американският генерал Макартър настоява Манджурия да бъде бомбардирана. Труман дава да се разбере, че не е изключено да бъде използвано ядрено оръжие. Духват не студени ветрове, а полярни урагани. Вече нито Сталин, нито Мао могат да допуснат, че американците ще понесат поражение. Настъпват две дълги години на преговори, по време на които ожесточените боеве на Корейския полуостров не стихват. Американската авиация господства във въздуха, а на земята господстват китайските „доброволци“. При създалата се ситуация Сталин разбира, че и двете страни нямат друг изход, освен да тръгнат към компромис. И не се е излъгал в това. Но окончателно споразумение се постига няколко месеца след смъртта му, през юли 1953 г.

Анализирайки ролята на Сталин в корейската война, роля силно камуфлирана в много отношения, дойдох до един важен извод, който на пръв поглед не изглежда пряко свързан с конкретните национални интереси на воюващите страни. По мое мнение войната в Корея показа за пръв път, че в съвременния свят, все още разделен на блокове, при критични сблъсъци на интересите на Запада и Изтока е неизбежна ситуация „пат“. До първия пат двете страни стигат именно в Корея, до втория — по време на карибската криза. Но за втори път мъдростта успя да победи. А дали Сталин е успял да осъзнае корейските уроци — трудно е да се каже. Ясно е само, че в Америка май по-късно осъзнават това. Напалмът, заплашването с ядрена бомбардировка, издръжката на войски на много хиляди километри от собствената територия, многогодишното непризнаване на Китай, авантюрата във Виетнам показват, че залагането само на силата изживява времето си. Съветският съюз ще почувства това, и то болезнено, много по-късно, заради Афганистан. След корейската война светът видя, че Америка не е всесилна. В корейския конфликт Сталин е бил по-предвидлив. След югославския студен „душ“ той се връща към традиционната си предпазливост. Може би го е научило на нещо поражението му в схватката с Тито, когато, без много да му мисли, натрупа куп грешки, чиято цена не е лесно да се установи и днес?

Апогеят на култа, който съвпада със седемдесетата годишнина на „вожда“, беше достигнат по своеобразен начин благодарение на великата победа от 1945 г., върху вълните на личната слава и апологията на насилието. Консервирането на системата беше съпроводено от ледени ветрове както в отечеството ни, така и отвъд границите му.

Когато прелиствах сборник от документи за Отечествената война през 1812 г., дълго не можах да откъсна очи от едно писмо на Михаил Иларионович Кутузов до жена му:

„Август 19-и 1812. Пристанището край Гжатск.

Аз, слава богу, съм здрав, моя съпруго, и храня много надежди. Духът в армията е необикновен, добри генерали има твърде много. Вярно, време няма, моя съпруго. Боже, благослови децата.

Възхитителен лаконизъм, изпълнен с дълбок смисъл, сила и благородство. Само хора с нравствено величие пишат такива писма. Сталин никога не го е имал. За него човешките отношения се ограничават в рамките на класовата борба и политиката.

В обширния многотомен фонд „Кореспонденция с другаря Сталин“ няма такова писмо. На „вожда“ докладват. Той реагира. Често пъти устно. Понякога просто адресира донесенията и съобщенията до Берия, Молотов, Маленков, Вознесенски, Хрушчов и неколцина още. В неговата „Кореспонденция“ няма нещо такова, което би могло да бъде отнесено към епистоларния жанр. Той не е способен да напише, макар и кратичка, но вълнуваща бележчица до свой приятел или молител. Резолюциите му са сухи, еднообразни — „Съгласен“, „Несъгласен“. Запазени са всичко на всичко само няколко писма на Сталин, които, с изключение на едно-две до дъщеря му, са лишени напълно от човешкото у човека. Огромното количество документи, минаващи всеки ден през него, той преглежда бързо и ги изпраща на изпълнителите за решаване на конкретните въпроси или казва на Поскрьобишев какво да направи. В следвоенните резолюции няма и сянка от съмнения, размишления и колебания. Ако е имал, излагал ги е устно. „Железният“ човек иска да остане такъв и в историята.