Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Та, какво пише сега дъщерята на Радек?

„Баща ми Карл Бернхардович Радек беше осъден на 30 януари 1937 г. като народен враг на 10 години тъмничен затвор. След половин година с решение на «Особеното съвещание» аз и моята майка Р. М. Радек бяхме изселени за пет години в гр. Астрахан. В Астрахан майка ми беше арестувана и беше изпратена за 8 години в темниковските лагери, където и почина… През ноември 1941 г. ме изселиха от Астрахан с предписание «Има право да живее само в Казахстан». Излишно е да описвам всички страдания, които трябваше да изпитам. Срокът на изселването ми изтече през юни 1942 г… Нали аз също съм човек. Ако съм дъщеря на народен враг, нима това означава, че и аз съм враг? Когато през 1936 г. арестуваха баща ми, бях на 17 години и ето че от 17-годишна нося позорното петно на «враг». Имам образование, но в Челкар няма работа по специалността ми. И до ден-днешен нямам паспорт. Началникът на НКВД в гр. Челкар др. Иванов не дава никакъв отговор на моето питане. Помогнете ми да изкупя вината на баща си!“ 115

„Ето, тъй трябва да се говори!“ — помисли си Сталин. Не са отишли напразно изселванията и заточаванията. Така и трябва да бъде: всички тия „сродници“ трябва да стоят там, докато разберат, че те също са виновни. А после нека изкупуват вината си! Но това е работа на човека, който не сваля сега от него мъничките си очички…

Такива писма го връщат в миналото. Както и днешната статия в „Правда“ — „Забележителен болшевишки документ“, — посветена на поредната годишнина от изказването му пред февруарско-мартенския пленум на ЦК на ВКП(б) от 1937 г. Изглежда, Н. Михайлов, който е подписал статията, е отбелязал вярно — продължава разсъжденията си Сталин, — че тогава бях „мобилизирал партията и съветския народ за пълното унищожаване на агентурата на чуждите империалистически разузнавания. А това доведе до по-нататъшното укрепване на съветската държава“. Но от върха на изминалите години той иска да вижда не сенките на отишлите си завинаги някогашни негови съратници, а онова, което е създал.

Под неговото ръководство за по-малко от три десетилетия възникна могъща държава, с която са принудени сега да се съобразяват всички в света. Нима не е така? Но защо между резултата и процеса се пораждат тъй често несъответствия, противоречия? Защо има толкова много недоволни? Защо нито едно голямо дело не помръдва, ако той не даде команда? Защо не намаляват враговете, изменниците, предателите? Ето, само преди няколко дни му се наложи да удовлетвори молбата на министъра на вътрешните работи: „Численият състав на специалните лагери е определен сега на 180 хиляди души. Министерството на вътрешните работи моли за разрешение капацитетът на специалните лагери да бъде увеличен със 70 хиляди души и да нарасне на 250 хиляди.“ 116Нали там трябва да бъдат изпращани специалнитеврагове, които не искат да се разоръжат? Значи броят им расте? А Берия пък казва, че исканията на министерствата да получат работна сила от състава на специалния контингент са толкова големи, че въпреки увеличаването на контингента тези техни молби не могат да бъдат удовлетворени. Колко милиони хора минаха през лагерите, а броят на подозрителните не намалява! Ето, на Запад твърдят, че обществото, което той създаде, било „тоталитарно“. Пишат, че той бил „бащата“ на ново явление в обществения живот и в политиката и му дават името „сталинизъм“. Ами и той самият кажи-речи смята, че е дошло времето да се говори за „марксизъм-ленинизъм-сталинизъм“, но засега това изобщо няма да свърши работа. Ще му дойде времето. А враговете… Враговете затова са и врагове, за да хулят всичко, което той е създал с цената на целия си живот. Троцки, Хилфердинг, Розенберг и Абрамович твърдяха, че сталинизмът бил „измяна спрямо болшевизма“. А Карл Кауцки малко преди смъртта си измъти откритието, че в Русия „се появиха още по-силни и жестоки стопани, а пред пролетариата израснаха по пътя му към социализма още по-големи спънки в сравнение с ония, които съществуват в развитите капиталистически страни с вкоренена демокрация“ 117. Какво друго може да се очаква от такива хора? Та те и Ленин не пощадиха!

Предполагам, че такива мисли са спохождали Сталин. През целия си живот той е вярвал само в борбата. И в новите „измишльотини“ на буржоазните апологети чува само отглас от тази вечна борба — страха и злобата им. Ето и „Правда“, която посвети неотдавна на последните издания на британската и американската енциклопедия голяма статия под наслов „Енциклопедии на мракобесието и реакцията“, съвсем правилно пише, че в казаното „за социализма и комунизма клеветнически се твърди, че при комунизма не се полагат грижи за щастието на хората“ 118. Та какво ли друго още могат да пишат? Това са същите ония драскачи, които, бог знае защо, пишат и за сталинизма, възмущава се „вождът“. Той не знае, че в страната, в която е смятан за земен бог, ще дойде време, когато хората също ще си зададат въпроса: що е сталинизъм и каква е същността му?