Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Разбира се, нямам намерение да отрека напълно позитивния смисъл на вярата в идеалите и социалистическите ценности. Но също така нямам никакво намерение да ги обявявам за железни, вечни и единствени. Съзнание, основано само на мит, е лишено от нещо много важно — от способност за постоянно социално творчество. Именно тук се крие един от факторите (наред с причините от икономически и политически характер) за формирането на такъв социален тип личности, на който заедно с някои позитивни черти са свойствени равнодушието и пасивността, непоколебимата вяра в „указанията“, във възможността и необходимостта всички проблеми да се решават „отгоре“, готованщината и безинициативността. Такова едно съзнание, формирано по Сталиновите рецепти, вижда разноцветния и многозвучен свят само в черно-бели цветове. За такова съзнание категорията лична свобода има второстепенно значение. Човек с такова съзнание чака да го „водят“, да го „насочват“, да го „вдъхновяват“. Всичко това е резултат от самодържавието, резултат от Сталиновите „тайни“, с чиято помощ „вождът“ осъществява властването си.

Не мисля, че Сталин е чел някога диалозите на Платон. Във всеки случай не успях да открия следи, че е познавал известното произведение на гръцкия философ „Държавата“. Но няма никакво съмнение, че основа на много „тайни“ за самовластието на Сталин са същите „общи правила“, които са прилагали мнозина диктатори от най-стари времена.

Диктаторът, или както го определя Платон, „тиранът“, избуява обикновено като „галеник на народа“. За него е характерно, че „в първите дни, изобщо на първо време, той се усмихва любезно на всички, с които се среща, а за себе си твърди, че не е никакъв тиран; щедро раздава обещания на частни лица и на обществото“. Тиранът живее сред хората и тайната на силата му се крие в неговото умение да превръща враговете си в приятели и обратно. „Когато обаче се помири с едни или други свои врагове, а останалите унищожи, та да престанат да го безпокоят, аз мисля, че първата му задача ще бъде постоянно да въвлича гражданите в някакви войни, та народът да изпитва нужда от предводител…“ Платон като че ли е гледал през вековете: „А пък ако заподозре някого във волни мисли и в отричане на властването му, то такива люде ще унищожи под предлог, че уж се били предали на неприятеля. Заради всички тия неща на тирана му е необходимо чрез войната постоянно да държи всички нащрек.“ Преди всичко чрез вътрешна „война“. Е, а по-нататък? — ще попитаме ние и ще търсим отговора у Платон за вечните „тайни“ на диктаторите. „Някои от влиятелните лица, спомогнали за издигането му, ще започнат открито, а също и в разговори помежду си да изразяват недоволството си от него за всичко ставащо — поне ония, които са по-смели.“ Когато човек чете диалозите, понявга забравя, че са написани в 60-те — 40-те години на IV век преди нашата ера… Нима думите на Платон не се отнасят за Сталин и за обкръжението му: „За да запази властта за себе си, тиранът не вижда друг изход, освен да унищожи всички тях, така че в края на краищата да не остане никой нито от приятелите, нито от враговете му, който би могъл да стори нещо.“ 33

Мога да продължа и по-нататък с цитирането на диалозите на Платон относно „тираните“ и „тираничния човек“. Но очевидно и тези извадки са достатъчни, за да се види, че наред със специфичните особености на диктаторското самовластие в различните епохи има и нещо общо: „господстващата личност“ не може да действа иначе освен от „името на народа“. Диктаторите извършват жестока селекция на своите „съратници“ и „приятели“; те не търпят другомислието, стремят се да поддържат напрежение у народа, като насочват вниманието му към безброй врагове. Опасността от война и от намесата на зли сили е абсолютно необходима, за да се хвърли обилна светлина върху месианската роля на вожда… Без да е чел Платон, Сталин все пак е научавал тия „тайни“, запознавайки се с животоописанията на руските царе.

Във връзка с 300-годишнината на династията Романови е било пуснато разкошно и с голям формат издание, наподобяващо албумите за „знаменити“ ръководители, издавани по-късно през съветско време при Сталин и след него. Сталин, презирайки от дън душа всички руски царе, императори и императрици от рода на болярите Романови, намира време да прелисти дебеличката книга. Спира се повечко на страниците, където се описва смъртта на Александър II след покушението: „В 2 часа и 35 минути императорът, връщайки се от Михайловския дворец на Екатерининския канал, е бил смъртно ранен от хвърлената към него бомба… Навеждайки се над дясното рамо на Господаря, Великият княз го попитал чува ли го Негово величество, на което Господарят тихо отговорил: «Чувам»; на следващия въпрос, как се чувства Господарят, императорът казал: «… по-скоро в двореца… носете ме в двореца… там да умра». Това са били последните му думи, чути от очевидци на злодейското престъпление…“ 34Сталин затваря рязко огромната книга. Сигурно си е казал: ако си бил силен, не те тебе, а ти тях… На него му е по-ясно, отколкото на когото и да било от съратниците му, че всяка власт, дори с диаметрално противоположно социално и политическо съдържание, има нещо общо с всички други. Тя трябва да бъде силна. Особено диктаторската власт. Това Сталин добре е схванал.