Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Може би прекалено много гадая какво е мислел Сталин. Но правя това въз основа на документите, свидетелствата, логиката в разсъжденията. Делата, постъпките и решенията му говорят с еднопосочна категоричност: самодържецът не е имал никакво намерение да прави кардинални промени. Може и трябва да се сменят хората, но не бива да се променя главното — общата непоклатимост на системата, която го е издигнала на върха на властта.

Изминалата война, макар да е разтърсила Сталин до краен предел, затвърдява у него мисълта, че исторически погледнато, е прав. Диктаторът вижда, че е достигнал най-високата точка на славата, признанието, влиянието и почитта. Освободил се е окончателно от такива „предразсъдъци“ като съвест и от несериозната игра на „демокрация“, лишил е хората от онова, което може да бъде наречено социален избор. Убеден е, че строят, който иска да консервира завинаги сега, след войната, е най-близък до оня, за който са мечтали основоположниците на научния социализъм. Всичко е програмирано, указано, разписано, определено. Ето, ще бъде възстановена, ремонтирана сградата на социализма и той отново ще издигне лозунга „Да се достигне и надмине!“.

Сталин не без основания смята, че след войната светът, общо взето, се е преместил наляво. Антифашистката борба е сплотила масите, съживила е демократичните сили, сподавила е реакцията. Героизмът и самопожертвователността на съветските хора са предизвикали дълбоки симпатии към съветската държава. Дори мнозина белогвардейци, емигрирали интелектуалци, с една дума, „бивши“, искат да се върнат в Съветския съюз. Сталин е особено заинтригуван от „сигналите“ на грузинските меншевики, живеещи в Париж. Нали мнозина от тях той лично познава! И наскоро след завършването на войната нарежда да бъде командирован в Париж секретарят на ЦК на Грузинската КП(б) по пропагандата Шария. Отчета му, доложен от Берия и Меркулов, той чете дълго и внимателно. Грузинските имена Кедия, Арсенидзе, Церетели, Чхенкели, Гобечия, Таканшвили и други карат „вожда“ да си припомни годините на далечната вече революция, на тогавашните борби и разцепление.

Шария съобщава, че грузинската емиграция му е предала за връщане в родината старинни ръкописи, златни и сребърни предмети, нумизматични и археологични ценности. По указания от Москва Шария се среща с Ной Жордания, Евгений Гегечкори, Йосиф Гобечия и Спиридон Кедия. В началото на срещата Жордания заявява, че поддържа мнението си: в Съветския съюз няма демокрация, свобода на словото и печата, свободни избори и частна инициатива. После обаче казва и друго (Сталин е подчертал тези думи): войната спечели Сталин. Смятам го за един от най-великите хора. Глупаво би било поради политически разногласия да се отрича величието му. Още по-много за величието му ще ни каже историята. Тя ще разкрие ония страни на дейността му, които досега не са били известни на съвременниците му (в това Н. Жордания е съвсем прав — б.а. ). 31Мнозина от предишните му политически противници изказали желание да се върнат в родината. Когато прочита отчета, Сталин по всяка вероятност си е помислил: победителите винаги са прави!

Победата над фашизма спомага да се увеличи значително броят на привържениците и приятелите на Съветския съюз в целия свят. Под нейно влияние се развиват дълбоки процеси в международните отношения. Започва разпадането на колониалните империи, светът чува ускорения пулс на националноосвободителните движения. В източноевропейските страни, после и в Китай, решителна роля започват да играят комунистите. Сталин вече долавя тръпките на нов революционен подем. „Вождът“ не без основание смята, че комунистическото движение преживява „втора пролет“.

Наистина тази „втора пролет“ скоро е охладена от „студената война“, сигнал за която дава речта на Чърчил във Фултън на 5 март 1946 г. Изострят се външните проблеми на Съветския съюз. Освен това през 1946 г. обширни пространства от страната са обхванати от тежка суша. Обръчът от жесток недостиг на най-необходимото стяга държавата победител като в клещи. Западна Украйна и Прибалтика се оказват арена на почти незабележими, но ожесточени сблъсъци на правителствените сили с опозиционните формирования. Въпреки многото лични указания на Сталин „да се ускори разгромяването на бандите“ ликвидирането на огнищата на партизанската война се задържа за дълго време. В Западна Украйна чак до 1951 г. избухват епизодично; схватки с несложили оръжието си банди.