Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга втора]

През 1938 г. Сталин се пренася в ново жилище, също в Кремъл, намиращо се в сградата на бившия Сенат. Във великолепния дворец, построен от знаменития Казаков в периода 1776–1787 г., той заема няколко стаи. До тях се редят помещения за охраната, за гости и за приеми. На един етаж по-горе са кабинетът му и други официални апартаменти. От 1918 до 1922 г. тук е живял и работил Ленин. И самият Сталин едва ли е можел да обясни защо се е преместил от двуетажната сграда с нисички мътни прозорчета, където са живели някога дворцовите слуги, в тая разкошна постройка. Та нали почти никога не е оставал да нощува в Кремъл — винаги е отивал във вилата си в Кунцево. Когато е приближавал сутрин към сградата на бившия Сенат, той навярно е поглеждал към купола и си е казвал, че навремето там е имало великолепна статуя на Георгий Победоносец — древния символ на Москва. Но през 1812 г. Наполеон заповядвал да свалят свети Георги и да го откарат във Франция. Пак тази Франция… Изглежда, че иска да върви в крак с англичаните. А какво му говореше Пиер Лавал още в средата на май 1935 г.: „Само искреното сътрудничество ще направи френско-съветския договор действен.“ Ето ти тебе „искреното сътрудничество“! Изкачвайки се по стръмната стълба към кабинета си, Сталин продължава да мисли: какво още може да се предприеме в условията на фактически бойкот от страна на англичаните и французите, за да не опожарят страната пламъците на войната? Какво наистина? Има един вариант, но ще трябва да се пристъпи — въпреки линията на Коминтерна — към крайно непопулярна спогодба.

Всеки ден в просторния кабинет на Сталин се свикват съвещания, на които присъстват някои от членовете на Политбюро, дипломати, военни. Към края на лятото на 1939 г. съветските ръководители разбират, че пред лицето на фашистка Германия на запад и на милитаристична Япония на изток Съветският съюз няма на кого да разчита. Като че ли се потвърждава изводът на Сталин, направен пред XVIII конгрес на партията: антикомунизмът и нежеланието на Англия и Франция да водят политика на колективна сигурност отвориха пред членовете на „антикоминтерновския пакт“ шлюзовете на агресия. Изглежда, класовият егоцентризъм, враждебното отношение към социализма и користните им сметки не са позволили на Лондон и Париж да преценят трезво очертаващата се реална опасност. Най-късогледите политици направо заявяват: нека Хитлер да предприеме антикомунистически кръстоносен поход на изток. Според тях той е по-малко опасен от Съветския съюз. Всичко това кара Сталин да гледа твърде безрадостно на външнополитическата ситуация през лятото на 1939 г.

Оказва се, че за Съветския съюз има само един избор. И той трябва да бъде направен. Налага се да бъде направен. Сталин разбира това преди другите, макар и да е предвиждал, че в много страни тази крачка ще бъде посрещната крайно отрицателно. Но като прагматик той пренебрегва в момента идеологическите принципи. За повече от десетилетие и половина единовластникът е свикнал вече да взима решения, засягащи съдбата на милиони хора. При цялата си изключителна предпазливост не се бои от отговорност, уверен, че е непогрешим, макар винаги да е прибягвал до изпитания метод: за неуспехите прехвърляй вината върху други. Сталин е свикнал да запазва за себе си последната дума в решенията на партийното и държавното ръководство. Заедно с това, направил вече избора си, той невинаги се грижи за пропагандното му осигуряване, облягайки се в това отношение на своя апарат, по-специално на енергичния Жданов.

И така, когато Сталин се убеждава, че англо-френско-съветските преговори не дават бързи резултати (а и без това не вярва много, че ще доведат до положително решение), връща се към „германския вариант“, предлаган настойчиво от Берлин. Според него друг избор вече няма. Пропусне ли и тази възможност, Съветският съюз може да се сблъска с широк антисъветски фронт, което би довело до най-лошото. Изпаднал в политически цайтнот, Сталин няма никакво време да мисли какво ще кажат за тази негова крачка потомците, какво ще каже историята. На прага се е изправила войната. Трябва на всяка цена да се задържи там колкото е възможно по-дълго.

След като обсъжда с Политбюро пътищата за активизиране на контактите с Берлин и уточнява инструкциите за съветския политически представител в Германия, Сталин нарежда на Двински, заместника на Поскрьобишев да издири цялата налична литература за Хитлер, за фашизма и за социалните му извори. Иска да си изясни по-дълбоко явлението националсоциализъм, за който още на XVII партиен конгрес казва, че „и при най-обстойното му проучване е невъзможно да се открие в него дори атом от социализъм“ 23. Той добре си спомня, че в своето изказване на този последен за него конгрес половината от речта си Бухарин отделя за анализиране на характера на заплахата за Съветския съюз от страна на Германия и Япония. Запечатало се е в паметта му образното резюме на Бухарин, което тогава му се стори кресливо и чиста пропаганда: безочливата си разбойническа политика „Хитлер формулира с желанието си да ни изблъска в Сибир, а японските милитаристи — с желанието си да ни изблъскат от Сибир, така че по всяка вероятност ще се наложи на една от доменните пещи в Магнитка да сместим цялото 160-милионно население на нашия Съюз“ 24. А сега Сталин, макар и да не е свикнал дори мислено да си признава грешките, вече никак не смята това изказване за глупаво. Седем години преди бъдещата страшна схватка с фашизма, а след това и с японския милитаризъм Бухарин, общо взето, очертава вярно контурите на надвисващата заплаха.