Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга втора]

Сталин изслушва Карпов и предлага още същия ден да бъдат приети висшите духовници. Само след няколко часа при него са митрополитите Сергий, Алексий и Николай, учудени донемайкъде от височайшето внимание. След дългия разговор е одобрено свикването на църковен събор, избирането на патриарх и откриването на религиозни учебни заведения. Наслаждавайки се на „великодушието“ си, върховният главнокомандващ обещава материална помощ и различни други отстъпки, поглеждайки многозначително към Берия. Мисля си, че Сталин се е наслаждавал на неправдоподобната за един бивш семинарист възможност да влияе не само върху съдбата на най-високопоставените църковници, но и на религията като цяло. За да бъда справедлив, ще добавя, че значителна част от обещанията са изпълнени.

На другия ден, 5 септември 1943 г., „Правда“ съобщава за знаменателната (единствена до 1988 г.) среща на ръководството на страната с главата на църквата: „Митрополит Сергий е осведомил председателя на Съвета на народните комисари, че ръководните кръгове на православната църква възнамеряват в най-близко време да бъде свикан Събор на епископите за избиране на патриарх Московски и на цялата Рус и за образуване при патриарха на Свети синод.

Ръководителят на правителството др. Й. В. Сталин се е отнесъл съчувствено към тези предложения и е заявил, че от страна на правителството няма пречки за това.“

Защо Сталин изведнъж си спомня за църквата? Мисля, че по две причини. Първо, върховният главнокомандващ оценява политическата роля на църквата във войната и иска да насърчи тази нейна дейност. Второто обстоятелство е свързано с международната му дейност. Готви се за първата среща на най-високо равнище в края на годината в Техеран. Поставя си целта да постигне не само ускорено откриване на втори фронт, но и увеличаване обема на военната помощ. В това отношение не е малка ролята, която може да изиграе Комитетът за подпомагане на Съветския съюз в Англия, възглавяван от един от ръководителите на англиканската църква Х. Джонсън. Получава няколко послания от настоятеля на Кентърбърийската катедрала и решава да направи жест, предназначен за публиката, който ще свидетелства за по-лоялното му отношение изобщо към църквата. Сталин знае, че на Запад този сигнал непременно ще бъде забелязан и ще предизвика доброжелателна реакция. Не славолюбието на бившия недоучил се семинарист подтиква съветския лидер, а строго прагматичните му сметки в отношенията му със съюзниците.

Отношенията му със съюзниците достигат апогея си в срещите на „голямата тройка“. Както се знае, Техеранската (28 ноември — 1 декември 1943 г.), Кримската (или Ялтенската, 4–11 февруари 1945 г.) и Берлинската (или Потсдамската, 17 юли — 2 август 1945 г.) са върхове на военнополитическото сътрудничество между държави, толкова различни във всяко отношение. Би могло да се приеме, че тези конференции, както и самото сътрудничество, общо взето, още тогава извеждат общочовешките ценности пред класовите и идеологическите. Решенията на конференциите и ролята им са добре известни. Възнамерявам да засегна само някои въпроси, показващи отношението на Сталин към обсъжданите на тях проблеми.

Сталин е „домосед“. Готов е да се срещне с лидерите на съюзените държави, но не иска да се отдалечава много и за дълго. Чърчил и Рузвелт предлагат за място на срещата Кайро, Асмара, Багдад, Басра и други градове южно от СССР. Чърчил дори смята, че Сталин ще се съгласи да се срещнат в някоя пустиня, където би могло, по думите на английския премиер, да се построят три палаткови лагера и съвещанието да протече в безопасност и уединение. Сталин настоява за Техеран, защото оттам можел да продължи „всекидневното ръководство на Ставката“. След дълга размяна на писма Чърчил и Рузвелт са принудени да се съгласят. Разбира се, Сталин не казва, че го е страх да пътува със самолет. Не обича рисковете, не иска да внася в живота си какъвто и да е елемент на случайност. „Вождът“ върви към върха на славата си и дори вероятността (па макар и съвсем незначителна) за каквото и да било нежелателно събитие силно го тревожи. Два дни преди излитането си изпраща до Рузвелт и Чърчил телеграми с аналогично съдържание:

„Посланието Ви от Кайро получих. Ще бъда на Ваше разположение в Техеран на 23 ноември вечерта.“

В устата на Сталин фразата „ще бъда на Ваше разположение…“ звучи повече от необичайно. Обаче съветският лидер иска да бъде джентълмен.

Прави всичко въпросът за втория фронт да бъде в центъра на вниманието на Техеранската конференция. Все пак, когато се среща на 28 ноември вечерта с Рузвелт, двамата говорят за времето в Съветския съюз, за събитията в Ливан, за Чан Кайшъ, за Дьо Гол, за Индия, но не и за втория фронт. Разговарят дори за бъдещата политическа система в Индия и най-неочаквано Рузвелт казва, че „би било по-добре да се създаде в Индия нещо подобно на съветската система, като се започне отдолу, а не отгоре. Може би това трябва да бъде система от съвети“. Сталин тълкува това по свой начин и отговаря, че „да се започне отдолу — това значи да се тръгне по пътя на революцията“ 398.