Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга втора]

„1. Какво място в съветската оценка на сегашното положение заема възможността за втори фронт?

Отговор.Много важно, може да се каже, първостепенно място.

2. Доколко ефикасна е помощта на съюзниците на Съветския съюз?

Отговор.В сравнение с помощта, която Съветският съюз оказва на съюзниците си, като привлича към себе си главните сили на немско-фашистките войски, помощта на съюзниците на Съветския съюз е засега все още малко ефикасна.“ 395

Размисляйки за линията на поведението си по отношение на съюзниците, Сталин сигурно прекрасно разбира, че и него, и партньорите му ги води само суровата необходимост. По волята на историческите обстоятелства (в които имат пръст както сегашните му съюзници, така и самият той) те се оказват в един и същ военен лагер. Но Сталин нищо не забравя. Той помни изказванията на Уилсън, на Чърчил, на Чембърлейн, на Даладие и на други известни държавници за Съветския съюз. Сега, когато пред съюзниците е възникнала обща и страшна опасност, тя ги е тласнала един към друг. В историята това се е случвало неведнъж. Още през 1942 г. той определя принципната си позиция спрямо съюзниците. По негово мнение положението на страната, носеща на плещите си главната тежест на борбата с фашизма, напълно оправдава линията му на заемане на особено място в антифашистката коалиция. Особеното от негова гледна точка са правата му да прави предложения (звучащи като ултиматуми) за оказване на помощ. В защитата на интересите на страната Сталин се проявява като твърд и неотстъпчив политик, с което впрочем си спечелва уважението на своите партньори. В очите на Рузвелт, Чърчил и Дьо Гол той е умен и жесток диктатор. Сталин знае това, но не се опитва да промени впечатленията им.

Освен това в стремежа си да получи максимално голяма помощ от съюзниците, особено във военнотехническата област (и трябва да се каже, че тя наистина е внушителна), Сталин търси пътища за преодоляване на идеологическите разногласия. Когато през август 1942 г. Сталин разговаря през нощта с Чърчил, и двамата знаят, че през няколко квартала от тях е сградата на Изпълнителния комитет на Коминтерна — изразител на дълбоката класова непримиримост към силите, олицетворение на които е не само Хитлер, но и британският премиер-министър. Ето защо за прозорливите аналитици на политиката решението на Сталин (оформено като решение на Коминтерна) за саморазпускане на Комунистическия интернационал не е неочаквано. Той отново (както и през септември 1939 г.) не се спира пред никакви, дори и големи идеологически „разноски“ в името на конкретната цел. Не се безпокои много от това, дали е добре камуфлирана истинската причина. В речта си на 6 ноември 1942 г. на тържественото заседание, посветено на 25-ата годишнина от Октомври, подчертава, че различията в идеологиите на съюзниците не са пречка за военнополитическото им сътрудничество. „Възникналата заплаха повелително диктува на членовете на коалицията необходимостта от съвместни действия, за да бъде избавено човечеството от връщане към диващината и средновековните зверства.“ 396Несъмнено тези думи се отнасят за фашизма. Всъщност в доклада на Сталин е прокарана мисълта, че в периода на борбата за оцеляване класовата логика няма решаващо значение. До този извод идва човечеството и в наши дни, а, надявам се, че така ще бъде и занапред.

Съдбата на Коминтерна е предварително решена. През пролетта на 1943 г. международната организация на трудещите се се саморазпуска. На 28 май 1943 г. в отговорите си на кореспондента на агенция Ройтер Кинг Сталин подчертава: „Разпускането на Комунистическия интернационал е правилно и навременно, тъй като улеснява организирането на общия отпор на всички свободолюбиви нации против общия враг — хитлеризма… разобличава лъжата на хитлеристите, че Москва имала намерение да се намесва в живота на другите държави и да ги «болшевизира». 397“

Политическият прагматизъм на Сталин, който не се спира дори пред ликвидирането на Коминтерна, го подтиква и към уреждане на отношенията с православната църква. Дотогава бившият семинарист ни най-малко не удостоява църквата с вниманието си. Нещо повече. По негова инициатива след 1925 г. не се разрешава да бъде избиран глава на Руската православна църква. Временен глава на църквата става патриаршеският наместник митрополит Сергий. Сталин не дава съгласието си и за свикване на църковен събор, а това не позволява да бъде попълнен съставът на Светия синод, който дълги години не функционира. И ето че изведнъж на 4 септември 1943 г. той извиква при себе си председателя на Съвета по въпросите на Руската православна църква Карпов. По време на разговора, в който участват Маленков и Берия, се обсъждат въпроси около ролята на църквата по време на войната. Трябва да се отбележи, че Руската православна църква няколко пъти внася големи парични суми за военните нужди на страната и предава много скъпоценни предмети в държавния фонд. Свещенослужителите използват влиянието си за укрепване на вярата у народа в крайната победа над фашизма.