Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Второто настъпление“ на Хрушчов срещу Сталин и сталинизма, предприето от него на XXII конгрес на партията, този път публично, открито, само попритисна към стената тоталитарно-бюрократичния начин на мислене и действие. Попритисна го, но не го премахна. След това настъпи продължителен мораториум от четвърт век. Брежнев не се реши да реанимира напълно Сталин и сталинизма, но по съвет на Суслов и на други свои съратници тръгна по друг път: в историята бяха създадени кухини, празнини. Като че ли никакъв Сталин не е имало, никакви злодеяния на сталинщината, нямало ги е хилядите, милионите изтезавани и разстреляни, нямало го е ГУЛАГ. Безполезно е да търсим в енциклопедиите, издадени в ония години, материали за Троцки, Бухарин, Зиновиев, Каменев и много други революционни дейци.

Схемите за излагане на историята, създавани от такива хора като Поспелов (готови да пишат и панегирици за Сталин, и исторически некролози за него), бяха до максимум опростени: все едно че Сталин не е съществувал. Ръководела е партията (дори ако не се е събирала на свои конгреси и пленуми). А дори и да бъде споменат тук-таме, то винаги заедно с други запазени за историята вождове, като един от многото. Но само като извършил „някои грешки“. И XX конгрес, може би един от наистина историческите конгреси, бе натикан дълги години под стряхата на идеологическия мораториум. Създаваше се впечатление, че признаците на сталинизма са тръгнали в тайно контранастъпление.

В това няма нищо случайно. Сталин е умрял, но системата е останала. Идват нови хора, използващи механизмите на тази система. Ония две паметни исторически атаки, които Хрушчов осъществява със смелостта на романтичен реформатор, дават възможност да се пробият широки отвори в корпуса на сталинизма. Но наследниците му без много шум запушват тези отвори с политически, идеологически и социални „капаци“. Книгите, които успяват да напишат по време на „размразяването“ Солженицин и някои други писатели и историци, се оказват вече „неподходящи за момента“. Официалните изследвания през този период, посветени на 20-те, 30-те, 40-те, пък и 50-те години, могат да бъдат наречени без големи преувеличения „криви огледала“.

Но докладът на Хрушчов си свърши работата. В комунистическите партии започва дълъг и труден процес на мъчителна преоценка на собствената им история, на ценностите, програмите и възгледите. Но това е друга, специална тема. Отношението на някои партии се изгражда на принципа главното е не изясняването на истината, а кой я изяснява. И тъй като, според постановлението на ЦК на КПСС, „в буржоазния печат е подета широка клеветническа антисъветска кампания, за която като повод реакционните кръгове се опитват да използват някои факти, свързани с осъждането на култа към личността на Сталин от Комунистическата партия на Съветския съюз“, реакцията на мнозина от „правоверно“ мислещите ръководители на партии е адекватна на тази констатация. В други случаи, както например в Италианската комунистическа партия, ръководството и особено Палмиро Толиати не се задоволяват с ограниченото обяснение на сталинизма като феномен, а анализират самостоятелно същността на въпроса. Във Френската комунистическа партия подхождат по-предпазливо към оценката в дълбочина на сталинизма, на генезиса му и на последиците от него.

Отначало Китайската комунистическа партия се солидаризира с изводите в доклада на Хрушчов, а после в обстановката на засилващи се междупартийни разногласия преминава от поддръжка към осъждане на историческата акция, предприета от XX конгрес. В концентрирана форма отношението й към Сталин е изразено, струва ми се, в съвместната статия на двата партийни китайски органа „Жънминжъбао“ и „Хунци“. В публикуваната на 13 септември 1963 г. статия се казва: „На XX конгрес на КПСС другарят Хрушчов напълно и безогледно отричаше Сталин. По такъв принципен въпрос, имащ отношение към цялото международно комунистическо движение, като: въпроса за Сталин, той не се консултира предварително с братските партии, а след XX конгрес, поставяйки ги пред свършен факт, започна да им натрапва решението на конгреса.“ По-нататък в статията се правят такива изводи: „Всички заслуги и грешки на Сталин са обективно съществуваща историческа реалност. Ако съпоставим заслугите и грешките на Сталин, заслугите му са повече от грешките. Главно място в дейността на Сталин заемат правилните му решения, а грешките му са нещо второстепенно. Всеки честен, уважаващ историята комунист, обобщавайки резултатите от теоретичната и практическата дейност на Сталин като цяло, вижда преди всичко тази негова главна страна. Затова, разбирайки правилно, критикувайки и преодолявайки грешките на Сталин, е необходимо да защищаваме главната страна на живота и дейността му, да защищаваме марксизма-ленинизма, отстояван и развит от него.“ 1211 1211 К вопросу о Сталине. Пекин, 1963, с. 3, 6–7. Това е консервативна позиция, но аргументирана. Имаше реакция и от друг вид.