Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Присъдата на историята

В началото на 1945 г., когато изходът от войната е вече ясен, по време на един от вечерните доклади Берия слага мълчаливо пред Сталин лист хартия, изписан с четлив и красив почерк. А до него — същия текст, препечатан на пишеща машина в Народния комисариат на вътрешните работи. Сталин знае, че на него не му докладват „дреболии“. „Вождът“ поглежда изпитателно Берия и прочита написаното:

„Дълбокоуважаеми Йосиф Висарионович,

Ние, внуците на писателя Лев Николаевич Толстой, Иля Илич и Владимир Илич Толстоеви със семействата си, освободени от немска окупация от войските на Червената армия на югославска територия, където живяхме 23 години като емигранти, молим да ни разрешите да се върнем в родината си, за да вземем участие във войната.

С пълно съзнание за погрешността и престъпността на емигрирането ни молим да ни се даде право и възможност да се включим в гигантската борба, която води нашият народ под водачеството на съветската власт за щастието на родината ни. Помагайки на Червената армия в бойната й дейност в района на местожителството ни, ние вече сме се слели в сърцата си с нея и сега искаме само да отдадем силите и живота си на нашата страна.

Надяваме се, че Вие, като човек, ще почувствате и разберете цялата естественост и искреност на стремежа ни и няма да ни откажете.

С дълбоко уважение

Иля Илич Толстой

Владимир Илич Толстой

20 януари 1945 г.

Сталин вдига глава и отново поглежда Берия. „И тук — казва си върховният главнокомандващ, — дворянско важничене: «гигантската борба, която води нашият народ под водачеството на съветската власт».“ Добре поне, че властта са признали, ако не него, вожда… Мислите на Сталин прекъсва Берия, който докладва припряно:

— Този Иля, бивш помешчик, е завършил през 1916 г. Военноморския корпус на царската армия. В гражданската война е воювал на страната на белите. След разгрома на Колчак избягва в Харбин, оттам през Япония и Италия — в Югославия, където и живее от 1921 г. От 1933 г. е член на антисъветската организация „Младоруска партия“, а малко преди войната е ръководител на секцията на тази партия в Белград. До 1939 г. сътрудничи на белогвардейския вестник „Русское дело“, който печата измислици по адрес на съветското ръководство и пропагандира монархически идеи. Материално е бил много зле, работил е като счетоводител, заедно със сина си кърпели обуща, правели кукли. Сега синът му Никита е тръгнал с една от частите на Червената армия…

— А другият Толстой? — прекъсва го Сталин.

— Владимир Толстой… образованието си е получил в Първи московски корпус. До 1917 г. е бил доброволец на германския фронт. След това — на страната на белите. Избягва с войските на Врангел в Константинопол. В Югославия, за да преживее, работи като строителен работник, на надница като градинар и е бил служител в тютюнев склад в Македония…

— Ами антисъветска дейност?

— Засега данни няма. При немците е бил в концлагер за симпатии към Съветския съюз.

Сталин мълчи. До него долита слабо ехо от гражданската война, проляла реки от кръв. И не без злорадство си казва: „Колко ли такива каещи се ще има сега? Историята на всички доказа неговата сила и правота… Отломки от миналото…“

Сякаш чул мислите на „вожда“, Берия се обажда:

— В Югославия сигурно има доста такива бивши — белогвардейски офицери, слуги на дворяни… Както в Чехословакия и България… Мисля, че и тези братя Толстоеви трябва да бъдат проверени в лагер… Длъжни ли сме им нещо, та да правим изключение?

Но Сталин, след кратко мълчание, неочаквано не се съгласява със своя главен инквизитор:

— От мене да мине. Предайте писмото на Молотов. Разрешете им да се върнат. Историята нека да ги съди…

Едва след два месеца и половина върху заявлението на Толстоеви се появява най-сетне резолюцията: „Да се разреши и на двамата да се върнат в СССР. В. Молотов. 3. IV. 45 г.“ 1215 1215 ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.103, т.III, л. 399, 408. През октомври семействата на внуците на великия руски писател получават съветско гражданство.

„Историята нека да ги съди…“ Необикновени думи за Сталин. Свикнал е сам да съди. „Вождът“ отдавна вече вярва, че историята може да съди всички освен него. Диктаторът смята, че се е възвисил някак си над миналото, днешното и бъдещето. Макар да е разбрал, че миналото поглъща мнозина, а в крайна сметка всички, надали е смятал, че това се отнася и за него. Станалият атеист християнин знае, че тази бележита религия възхвалява възкресението. Но на него то не му е нужно. Той вярва, че няма никога да се наложи споменът за него да бъде възкресяван. Но осъждането… Със силния си властен и догматичен ум Сталин отдавна е стигнал до заключението, че историята няма да го съди, а ще го изучава, възвеличава и увековечава. Та нали всички виждат направеното от него — могъща държава, монолитна партия, сплотен народ, удържал под негово ръководство толкова много победи. Не, Сталин не може дори и да помисли за някакъв съд на историята над него. Това е изключено. Ще има само безмерно венцехваление за безсмъртните му заслуги.